— Ще спреш ли тия приказки с чукането? — изрева той.
— Не, благодаря ви за любезните грижи. След зряло размишление реших да продължа да говоря с чукане.
Той ме загледа за миг онемял и след това в пълно безсилие се обърна да си върви.
— Един въпрос, моля ви се.
— Какво има? — рече той през рамото си.
— Какво ще направите сега?
С проявената в този момент ярост за мен и до днес остава необяснимо чудо как не е умрял до сега от апоплексия.
Час след час, след като директорът безславно си отиде, аз изчуквах и изчуквах разказа за приключенията си. Чак вечерта, когато дежурството пое Джоунс Тестяното лице и започна както винаги тайничко да си подремва, можаха да ми се обадят Морел и Опънхаймър.
— Въздушни кули! — отсече с чукане Опънхаймър.
„Да — помислих си аз — мечтите ни наистина се градят върху преживелиците.“
— Когато бях нощен разсилен, веднъж пуших опиум — продължи Опънхаймър — И искам да ти кажа, че с нищо не можеш да ме учудиш, що се отнася до виждане на разни неща. Сигур точно това правят разните писатели: пушат опиум, за да включат въображението си на трета скорост.
Но Ед Морел, който бе пътувал по същия път, както аз, макар и с други резултати, ми повярва. Каза ми, че когато тялото му умирало в усмирителната риза и сам той напускал затвора, никога не е бил някой друг освен Ед Морел. Никога не е преживявал предишни съществувания. Когато духът му блуждаел свободен, блуждаел винаги в сегашното. Разказа ми също, че както можел да напусне тялото си и да го гледа легнало в ризата на пода в килията, така можел да напусне затвора и в настоящето да посети отново Сан Франциско и да види какво става там. По този начин посетил на два пъти майка си, като и двата пъти я заварил да спи. При това скитане на духа — каза той — нямал никаква сила над материални неща. Не можел да отвори или затвори врата, да помръдне някой предмет, да издаде някакъв звук или да прояви присъствието си. От друга страна, материалните неща нямали сила над него. Стени и врати не представлявали препятствие. Същността или реалното нещо, което представлявал, била мисълта, духът.
— Бакалницата на ъгъла, близо до къщата, дето живееше майка ми, бе минала в други ръце — разправи ни той — Познах го по новата фирма над дюкяна. Трябваше да чакам шест месеца, докато мога да пиша първото си писмо, но когато писах, питах майка за това. И тя отговори да, собственикът се сменил.
— Прочете ли тая фирма на бакалницата? — попита Опънхаймър.
— Разбира се, че я прочетох — беше отговорът на Морел — Как иначе щях да го зная?
— Добре — изчука неверникът Опънхаймър — Това лесно можеш да докажеш. Някой път, когато на смяна са някой разбрани надзиратели, дето ни дават да хвърлим поглед на вестник, помъчи се да те сложат в усмирителна риза, измъкни се от тялото ни и отскочи до стария ни Фриско. Иди към два или три часа след полунощ на Трета и Пазарската улица, когато тъкмо изхвърлят утринните вестници. Прочети последните новини. Веднага бързо се промъкни в Сан Куентин, така че да си тука, преди влекачът с вестниците да е минал през залива и ми разкажи какво си прочел. Ще почакаме и ще вземем сутрешен вестник, когато дойде, от надзирателя. Тогава, ако туй дето си ми го казал, го има във вестника, ще ти вярвам до гроб.
Това беше добър начин да се провери. Не можех да не се съглася с Опънхаймър, че такова доказателство щеше да бъде абсолютно. Морел каза, че ще го направи някой път, но че не му е чак толкова приятен процесът на напускане на тялото, та нямало да прави този опит, докато страданието му в усмирителната риза не стане съвсем непоносимо.
— Така е с всички: като се стигне до изпълнение, никакви ги няма — каза критично Опънхаймър — Моята майка вярваше в духове. Когато бях малък, тя вечно ги виждаше, говореше с тях, искаше им съвети. Но никога не е изкарала нищо истинско от тях. Духовете не можеха да й кажат къде старият може да хване някаква работа, или да намери златна мина, или да спечели на китайска лотария. Да се убиеш, не можеше. Глупостите, дето те й разправяха, бяха, че чичото на стария имал гуша или че дядо му умрял от скоротечна охтика, или че до четири месеца сме щели да се преместим, а туй последното беше от лесно по-лесно, като ви кажа, че се местехме средно по шест пъти на година.