Странното в съществуването ми като Адам Странг е, че си спомням толкова малко за първите му тридесет години. Адам Странг се е появявал много пъти, когато съм бил в усмирителната риза, но всеки път той се съживява напълно порасъл, мускулест, навършил тридесет години.
Аз, Адам Странг, неизменно идвам на себе си на група ниски, песъчливи острови, някъде под екватора, което вероятно е западната част на Тихия океан. Винаги се чувствам у дома там и, изглежда съм прекарал там известно време. Има хиляди хора по тези острови, при все, че аз съм единственият бял. Туземците са великолепна раса, мускулести, плещести, високи. Мъж, висок шест фута е нещо обикновено. Кралят Раа Коок е поне половин фут по-висок и макар да тежи сигурно цели триста фунта, е тъй добре сложен, че човек не би го нарекъл дебел. Мнозина от главатарите му са също толкова едри, а жените не са много по-дребни от мъжете.
Голям е броят на островите в групата, на които Раа Коок е крал, въпреки че купчинката острови на юг са размирни и от време на време се бунтуват. Зная, че тземците, при които живея, са полинезийци, защото косата им е права и черна, кожата им има топъл залтистокафяв цвят. Езикът им е звучен, богат и мелодичен, беден откъм съгласни и се състои главно от гласни. Те обичат цветя, музика, танци и игри и са по детински непресторени в забавленията си, макар и да са зверски жестоки, когато се ядосат и на война.
Аз, Адам Странг, зная миналото си, но като че ли не мисля много за него. Живея с настоящето. Аз съм лекомислен, нехаен, непредпазлив и щастлив поради чудесното си здраве и излишък на жизнени сили. Риба, плодове, зеленчуци и водорасли — пълен стомах — и аз съм доволен. Заемам високо положение при Раа Коок, който стои най-високо, по-високо дори и от Аба Таак, който е най-висшия жрец. Никой не смее да вдигне ръка или оръжие срещу мен. Аз съм табу — свещен, както хижата на свещеното кану, под пода на която почиват костите на само бог знае колко предишни крале от рода на Раа Коок.
Аз зная всичко за претърпяното корабокрушение и как останах единствен от всички моряци на кораба; беше голямо крушение и голям вятър, но аз не размишлявам много-много за бедствието. Когато изобщо мисля за миналото, мисля повече за детството си край полите на моята млечнобяла, лененокоса, напета майка англичанка. Там съм живял в мъничко селце от десетина къщи със сламени покриви. Чувам отново косовете и дроздовете в живите плетове и виждам отново сините камбанки, изсипали се от дъбовата гора и по кадифената морава, като пяна на синя вода. А най-много си спомням грамадния жребец с космати глезени, когото често водеха по тясната уличка, а той тацуваше, ходеше странишком и цвилеше. Аз се плашех от огромното животно и винаги с писък бягах при майка си и успявах ли да я намеря, хващах се за полите й и се криех в тях.
Но стига толкова. Не е детството на Адам Странг това, за което се каня да пиша.
Няколко години живях на островите, които останаха без име за мен и на които — сигурен съм — аз бях първият бял човек. Бях женен за Леи-Леи, сестрата на краля, която беше само един-два пръста по-висока от шест фута и с тези един-два пръста по-висока и от мен. Аз имах прекрасна фигура като мъж — плещест, строен, добре сложен. Жените от всички раси, както ще видите, ме заглеждаха благосклонно. Под мишниците, запазена от слънцето, кожата ми бе млечно бяла, както на майка ми. Очите ми бяха сини. Мустаците, брадата и косата ми имаха този жълтозлатист цвят, какъвто виждаме понякога на картините, на северни морски царе. Да, трябва да съм бил потомък на тези стари заселници в Англия и макар и роден в къща на земеделец във вътрешността, в кръвта ми все още е имало морска сол, та рано намерих пътя към корабите и станах морски вълк. Това и бях — нито офицер, нито господин, а прост моряк, отруден, търпрлив, издръжлив.
За Раа Коок цена нямах, оттам бе и височайшето му покровителство. Аз умеех да кова желязо, а останките от нашия кораб бяха доставили първото желязо в страната на Раа Коок. От време на време ние отивахме с някое и друго кану да докараме желязо от крушението. Корпусът беше се освободил от рифа и лежеше на деветдесет фута дълбочина. И ние вадехме желязото от деветдесет фута. Чудни гмурци и подводни работници са тези тиземци! Аз се научих да се гмуркам на тази дълбочина, но не можех да се изравня с тях в плувната им ловкост. На сушата, благодарение на английското ми обучение и силата, можех да преборя кой да е от тях. Научих ги на бой с тояги, и тази игра се превърна в истинска болест, тъй че счупените глави не бяха рядкост.