Смехът секна, разнесоха се само викове на изненада, мърморене и шепнене: „Йи ЙОнг-ик“. Аз пак скръстих ръце и останах с престорено надменен вид. Мисля, че аз, Адам Странг, имах между другото и душата на актьор. Защото вижте какво стана след това. Сега аз бях най-забележителният между моряците. С горд поглед, надменен, аз отвръщах на устремените към мен погледи и ги карах да се свеждат или да се извръщат — всичките, освен един. Това бяха очите на млада жена, която по богатото й облекло и половината дузина прислужнички, навъртащи се зад гърба й, сметнах да е видна предворна дама. В действителност тя беше принцеса Ом от династията Мин. Млада ли казах? Беше на тридесет години, колкото и аз, и въпреки това, въпреки зрелостта и красотата си, все още неомъжена, както щях да науча по-сетне.
Само тя ме гледаше в очите, без да отклони поглед, докато най-сетне аз се извърнах. Не ме гледаше из високо, защото в очите й нямаше нито предизвикателство, нито враждебност, а само възхищение. Не ми се искаше да призная това поражение от страна на една малка женичка, но извърнатите ми очи се спряха върху шумното гъмжило на моите другари и преследващите ги кисанг и това ми даде повод. Аз плеснах с ръце, както правят азиатците, когато дават заповед.
— Спрете! — ревнах аз на техния език и по начин, по който се обръщат към подчинени.
О, аз имах дробове и гърло и можех да рева като бик до пукване на тъпанчетата. Уверявам ви че толкова оглушителна запове никога не бе разцепвала свещения въздух на императорския дворец.
Огромната зала беше втрещена. Жените, стреснати се притискаха една до друга, сякаш търсеха закрила. Кисанг оставиха моряците и се дръпнаха настрана с гузно кикотене. Само принцеса Ом не трепна, не прояви нищо, а продължи да гледа с широко отворени очи в моите, които се върнаха пак към нея.
След това настъпи голяма тишина, сякаш всички чакаха някаква дума, нещо съдбовно. Множеството очи плахо се обръщаха ту от императора към мен, ту от мен към императора. Аз бях достатъчно умен да запазя мълчание и да стоя там със скръстени ръце, високомерен и недосегаем.
— Той говори нашия език! — рече най-после императорът и мога да се закълна, толкова хора си поеха отново дъх, че сякаш цялата зала се превърна в една огромна въздишка.
— Аз съм се родил с тоя език — отвърнах аз без много да му мисля, като се хванах по моряшки за първото лудешко хрумване — Аз съм го говорил още като кърмаче. Аз бях чудото на родината си. Мъдреци идвали отдалече да ме видят и чуят. Но никой не е разбирал думите, които съм казвал. През многото години забравих голяма част, но сега, в Чосон, думите се връщат като отдавна загубени приятели.
Положително им направих впечатление. Императорът преглътна и устните му се изкривиха, преди да ме попита:
— Как го обясняваш това?
— Моето е било една случайност — отвърнах, като продължих подхванатата вече нишка на хруването си — Боговете на раждането не са внимавали и аз бях оставен от тях в далечна страна и отгледан от чужд народ. Аз съм кореец и сега най-после съм се завърнал в родината си.
Какво възбудено шепнене и съвещаване настъпи в залата! Сам императорът се обърна към Ким.
— Той си е все същият, с нашия език в устата, откакто е излязъл от морето — излъга този добродушен приятел на Ким.
— Донесете ми дрехи на янбан, както ми се полага — прекъснах аз — и ще видите! — и когато ме отвеждаха да изпълнят желанието ми, обърнах се към кисанг — И оставете робите ми на мира. Те са пропътували дълъг път и са уморени. Те са мои верни роби.
В другата стая Ким ми помогна да се преоблека, като отпрати слугите, и генералната репетиция, която ме накара да изиграя с дрехите, бе кратка, но на място. Той разбираше повече от мен накъде бия, но беше добър човек.
Смешното, когато се върнах в общото гъмжило, разглаголствайки на корейски, който, както заявих бил малко ръждясал от дълга липса на практика, беше, че Хендрик Хамел и другите, твърде сковани, за да научат един чужд език, не разбираха нито дума от това, което говорех.
— В мен тече кръвта на династията Корьон — разправях аз на императора — която е властвала преди много години в Сонгдо, когато моят род го издигнал връз останките на Сила.
Всичко това бе древна история, разказана ми от Ким през дългото пътуване, и той с мъка сдържаше сериозното си изражение, когато повтарях като папагал неговите уроци.