О, аз ги ругаех, наричах ги гадове, изчадия на ада, утайка на преизподнята. Защото аз стоях над тях, извън тяхната воля. Те бяха роби. Аз бях свободен дух. Само плътта ми лежеше затворена в единочката. Аз не бях затворен. Бях се поставил над плътта и безкраят на времето беше мой, за да блуждая в него, докато нещастната ми плът, дори без да страда, лежеше предадена на малката смърт в усмирителната риза.
Много от приключенията си с чукане разказах на двамата си другари. Морел вярваше, понеже сам той беше изпитал малката смърт. Но Опънхаймър, захласнат от моите приказки, оставаше скептик до край. Той изказваше наивно, а понякога трогателно съжаление, че съм посветил живота си на науката, вместо на писане на романи.
— Почакай, човече — спорех аз с него — какво зная аз за тоя Чосон? Мога да кажа, че е същото, което днес се нарича Корея, и това е горе доло всичко. Толкова съм научил от четенето. Каква вероятност има например да зная от досегашния си житейски опит нещо за „кимчи“. То е един вид кисело зеле. Когато се развали, смърди колкото си щеш. Казвам ти, когато съм бил Адам Сранг, аз съм ял кимчи хиляда пъти. Известно ми е добро кимчи, лошо кимчи, развалено кимчи. Зная, че най-доброто кимчи се прави от жените във Восан. Но откъде го зная? То няма нищо общо с моите знания, знанията на Даръл Стандинг. То е в кръга на знанията на Адам Странг, който през различни раждания и умирания е завещал житейския си опит на мен, Даръл Стандинг, наред с останалите преживелици в другите съществувания оттогава до сега. Не го ли разбираш, Джейк? Така човек започва да съществува, да расте, така се развива духът.
— Стига си ги разправял! — отговори той с бързи заповедни почуквания, които познавах толкова добре — Чуй какво ще ти каже чичо ти сега. Аз съм Джейк Опънхаймър, винаги съм бил Джейк Опънхаймър. Никой друг не е участвал в съзнанието ми. Каквото знам, знам го като Джейк Опънхаймър. А какво знам? Ще ти кажа едно нещо. Знам какво е кимчи. Кимчи е един вид кисело зеле, което се прави в страна, която едно време се е наричала Чосон. Жените от Восан правили най-хубавото кимчи, а разваленото кимчи смърдяло до бога… Не ми се меси, Ед. Чакай първо да му запуша устата на професора… Та сега, професоре, отде ги знам всички тия работи за кимчи? Те не са в кръга на моите знания.
— Как да не са? — зарадвах се аз — Аз ги сложих там.
— Добре де дяволе. Тогава кой ги сложи в твоя ум?
— Адам Странг.
— Не ти прилича на теб. Адам Странг е нещо, дето си сънувал. Прочел си го някъде.
— Нищо подобно! — протестирах аз — Малкото, което съм чел за Корея, е било в заглавията на военните кореспонденции по време на руско-японската война.
— Спомняш ли си всичко, дето си го чел? — попита Опънхаймър.
— Не.
— Туй-онуй си забравил?
— Да, но…
— Стига толкоз, благодаря — прекъсна ме той като някой адвокат, който приключва кръстосан разпит, след като е изтръгнал съдбоносното признание на свидетеля.
Невъзможно беше да убедя Опънхаймър в искреността си. Той настояваше, че измислям всичко, както го разказвам, макар и да посрещаше с удоволствие това, което наричаше моето „продължение следва“, и в промеждутъците, в които ми даваха почивка от усмирителната риза, непрекъснато ме молеше и убеждаваше да разкажа още няколко глави.
— Хайде, професоре, стига тия интелигентски приказки — прекъсваше той метафизичните ми дискусии с Ед Морел — и ни разправи още нещо за „кисанг“ и моряците. И, знаеш ли, докато говорим за това, разправи ни какво стана с принцеса Ом, след като тоя побойник, нейния мъж, удушил дъртия дядка и пукнал.
Колко пъти казах вече, че плътта загива. Да го кажа още веднъж: плътта загива. Материята няма памет. Само духът помни, както тука в килиите на затвора, с векове по-късно знанието за принцеса Ом и Чон Монг Ю беше останало в моя ум и бе предадено от мен на ума на Джейк Опънхаймър, а от него е било предадено на моя ум на жаргона на западняците. А сега, аз го предадох на твоя ум, читателю. Опитай се да го заличищ от ума си. Не можеш. Докато си жив разказаноте от мен ще остане в ума ти. Ум ли? Няма нищо вечно освен ума. Материята прелива, кристализира и отново прелива и формата й никога не се повтаря. Формата се разпада във вечното нищо, от което няма завръщане. Формата е привидна и преходна, както са преминали физическите образи на принзеса Ом и Чон Монг Ю. Но споменът за тях остава, ще остане завинаги, докато пребъдва духът, а духът е неразрушим.
— Едно нещо боде в очите като игла — беше последната критична бележка на Опънхаймър за моите приключения като Адам Странг — А то е, че си се въртял из нощните вертепи и пушални на опиум в китайския квартал повече, отколкото е било полезно за един почетен университетски професор. Вредна среда, да ти кажа. Сигурно това те е докарало до тука.