— Това е много впечатляващо.
— Нали? — Секретарят нададе ухо към входа на залата, като че чуваше нещо. — Съветът е готов да ви приеме. Моля, последвайте ме.
Те влязоха в овална стая. Пред тях имаше голяма врата. Някъде високо горе нещо разпръскваше светлина, но около стените на стаята цареше сумрак.
— Старейшините няма да се бавят. — С тези думи Секретарят излезе.
— Винаги го правят — каза Скълдъгъри. — Карат хората да чакат.
— Директорът ми прави същото всеки път, когато трябва да посреща ученик. Мисли си, че така изглежда по-важен.
— И така ли изглежда?
— Изглежда закъснял.
Вратата пред тях се отвори и от нея излезе възрастен мъж. Имаше къса бяла коса и късо подстригана брада и беше висок, по-висок дори от Скълдъгъри. Костюмът му имаше цвета на гранит и докато ги наближаваше, Стефани усети как сенките наоколо се раздвижват и разтягат около него, а тези от краищата на стаята се стекоха към него и се смесиха с общата маса. Сенките рязко се вдигнаха от пода и добиха формата на възрастна жена в черно. Тя застана от едната страна на мъжа и стъпките им се забавиха постепенно, когато приближиха двамата гости. Втори мъж се материализира от нищото, от другата страна на този в сиво. Изглеждаше малко по-млад от другите двама и носеше небесносин костюм, който едва издържаше под напора на шкембето му.
Стефани огледа маговете-Старейшини и те огледаха нея.
— Скълдъгъри — високият мъж започна с дълбок и звучен глас, — бедите изглежда те следват навсякъде.
— Не точно ме следват — отвърна детективът. — По-скоро стоят на едно място и чакат да отида при тях.
Мъжът поклати глава.
— Това ли е новият ти партньор?
— Това е.
— Не си е избрала име?
— Не.
— Поне това е нещо. — Мъжът насочи вниманието си към Стефани. — Аз съм Еакан Мериторий5, Главен маг на този Съвет. До мен са Морвена Кроу6 и Сагейшъс Тоум7. Мога ли да предположа, след като още не сте си избрала име, че нямате намерение да се намесвате в нашите дела твърде дълго?
— Не съм сигурна — смотолеви Стефани с пресъхнало гърло.
— Виждате ли? — обади се Скълдъгъри. — Никого не слуша.
— Била сте поставена в опасност нееднократно — продължи Мериторий. — Със сигурност бихте предпочела да се върнете към безопасността на досегашния ви живот?
— Какво му е безопасното?
— А! — Намеси се отново Скълдъгъри. — Непочтителност.
— Искам да кажа — рече Стефани, — утре може да ме блъсне кола, докато пресичам улицата. Може да ме ограбят и пребият тази вечер. Следващата седмица може да се разболея. Никъде не е безопасно.
Мериторий вдигна вежда.
— Това е така, да, но в нормалния си живот няма да ви се налага да се справяте с магьосници и посегателства върху живота ви.
Старейшините с интерес очакваха отговора й.
— Може би — призна момичето. — Но не мисля, че просто мога да забравя всичко това.
Скълдъгъри тъжно поклати глава.
— Досадна…
Морвена Кроу взе думата.
— Детективе, многократно сте опитвал да убедите Съвета в евентуалната заплаха, надвиснала над Примирието.
— Така е.
— И до момента не сте успял да ни представите никакви доказателства.
— Момичето до мен е моето доказателство. Два пъти бе атакувана, и двата пъти нападателят й искаше от нея някакъв ключ.
— Какъв ключ? — попита Сагейшъс Тоум.
Скълдъгъри се поколеба.
— Г-н Плезънт?
— Мисля, че зад всичко стои Серпин.
— Какъв ключ, детективе?
— Ако Серпин нарежда на хората си да нападат цивилни граждани, това е явно нарушение на Примирието и Съветът няма друг избор, освен да…
— Ключът, г-н Плезънт. Какво отваря?
Стефани вдигна глава към неразгадаемото лице на Скълдъгъри и й се стори, че може да долови намеци за смущение в дребните му движения.
— Вярвам, че ключът ще помогне на Серпин да се сдобие със Скиптъра на древните.
— Никога не мога да разбера кога се шегуваш, Скълдъгъри — каза с усмивка Мериторий.
— Често ми го казват.
— Наясно си, че Скиптъра е измислица, нали?
— Наясно съм, че така се смята, да. Но зная също така, че Серпин се старае да го открие и че може би Гордън Еджли го е притежавал.