— Не. Затова дойдохме при вас.
— Разбирам. – Барбо се обърна към сержант Слейд. – Вече можеш да го гръмнеш.
Лейтенант Англър примигна, сякаш искаше да направи разбор на нелогичния завършек на разговора. Когато се обърна към своя партньор, Слейд вече беше извадил служебното си оръжие. Спокойно го вдигна и стреля бързо два пъти в главата на лейтенанта. Тя отхвръкна назад, а тялото му рухна на земята. Миг по късно фина мъгла от кървави капчици и сиво вещество го покриха.
Шумът от изстрелите беше странно притъпен от изпитаната шумоизолация на помещението. Докато прибираше оръжието си, Слейд гледаше Барбо.
— Защо го остави да продължава толкова дълго? – попита го той.
— Исках да разбера колко знае.
— Аз можех да ти кажа това.
— Лумис, свърши добра работа. Ще бъдеш съответно възнаграден.
— Надявам се, защото петдесетте хиляди, които ми плащаш годишно, не са достатъчни. Работих извънредно, за да ти покрия задника в тази история. Не можеш да си представиш какви връзки трябваше да използвам, за да уредя случая с Олбън Пендъргаст да бъде възложен на Англър.
— Приятелю, не мисли, че не го оценявам, но сега има спешна работа, за която трябва да се погрижа. – Барбо се насочи към телефона, който висеше до вратата, взе го и набра номер. – Ричард? Намирам се в района за тестване „Д“. Нацапах доста. Моля, прати екипа чистачи, за да оправи работата. След това събери Операционния екип. Организирай среща в тринайсет часа в частната ми съвещателна зала. Смяна на приоритетите.
Той закачи слушалката на мястото й и внимателно прескочи трупа, около който бързо се образуваше локва кръв.
— Сержанте – обърна се той към Слейд, – внимавай да не си нацапаш обувките.
51.
Констънс Грийн стоеше пред го лям вграден шкаф за книги в библиотеката на господарската къща на „Ривърсайд Драйв“ № 891. Огънят в камината гаснеше, светлината бе намалена и най-накрая къщата притихна. Толкова разстройващите слаби шумове от спалнята на горния етаж най-сетне бяха престанали. Обаче смутът в главата на Констънс продължаваше. Доктор Стоун настояваше с нарастваща настойчивост Алойшъс да влезе в болница и там да бъде поставен под интензивни грижи. Констънс беше отказала. От посещението си в Женева разбра, че болницата не може да направи нищо, освен да ускори края.
Ръката й се плъзна към вътрешния джоб на роклята й, където беше скътала шишенце с цианид на хапчета. Ако Пендъргаст умреше, то щеше да е нейната лична застрахователна полица. Макар никога да не бяха заедно в живота, може би в смъртта прахът им щеше да се смеси.
Не, Пендъргаст няма да умре. Не може да няма лечение за неговата болест. Щеше да се намери някъде из изоставените лаборатории и прашни рецептурници в претъпканото мазе на „Ривърсайд Драйв“. Дългото й проучване на семейната история на Пендъргаст и специално тази на Езекия я бяха убедили в това.
— Ако моят прародител Езекия – беше й казал Пендъргаст, – чиято собствена жена е умирала от този еликсир, не е успял намери лек, да спре уврежданията, причинени от неговия пенкилер... как аз бих могъл?
Да, наистина как?
Констънс плъзна един тежък том от лавицата, чу се приглушено щракване и двата съседни шкафа се завъртяха безшумно на смазани панти, откривайки медната решетка на старомоден асансьор. Тя влезе, затвори вратата и завъртя медната ръчка. Асансьорът започна да се спуска в съпровод на тракането на старите механизми. След малко се заклати и спря, а Констънс излезе в тъмна чакалня. Носът й бе атакуван от слаб мирис на амоняк, прах и плесен. Миризмите й бяха познати. Тя познаваше добре мазето. Толкова добре, че почти не се нуждаеше от светлина, за да се движи из него. То буквално се беше превърнало в неин втори дом.
Въпреки това свали фенерче от лавица на близката стена и го включи. Пое през лабиринт от коридори, докато не стигна до врата, потъмняла от меден окис, която бутна, за да влезе в изоставена операционна. Под лъча на фенерчето заблестя носилка, до която стърчеше стойка за венозни вливания, покрита с паяжини, обемиста машина за електрокардиограми и тава от неръждаема стомана, пълна с операционни инструменти. Констънс прекоси операционната до стената от варовик в далечния край. С бързо движение натисна каменен панел, което накара част от стената да се завърти навътре. Влезе в отвора и светлината на фенерчето заопипва виеща се надолу стълба, изсечена в скалните основи на Горен Манхатън.
Слезе по стълбата на път за мазето на къщата. В долния край тунелът, в който беше изсечена стълбата, се превърна в дълъг сводест коридор с пръстен под, тухлена пътека по който водеше край сякаш нямащи чет помещения. Констънс тръгна надолу по нея, прекосявайки складове, ниши и гробници. Докато крачеше, лъчът на фенерчето разкриваше редица след редица шкафове, пълни с бутилки химикали с всякакви цветове и оттенъци, които проблясваха като скъпоценности на светлината. Това беше останало от химическата сбирка на Антоан Пендъргаст, който бил по-известен на обществеността със своя псевдоним Енох Ленг. Прапрачичо на агент Пендъргаст и един от синовете на Езекия.