— Зарежи това, имам друга идея.
— Да, шефе.
Д’Агоста отвори вратата на кабинета, влезе и се вторачи в двете жени.
— Ако планирате да отидете в музея, за да крадете растения, не трябва се притеснявате за охраната, а за хората на Барбо. Разбрахте ли?
Двете кимнаха в отговор.
— А сега си вървете.
Те си тръгнаха, а той остана втренчен във вратата, изпълнен с безсилен гняв. Мамка му, не беше срещал по-невъзможни жени в живота си. Обаче имаше нелош начин да осигури безопасността им или поне да намали вероятността да се забъркат с хората на Барбо. И той беше да извади съдебна заповед за копелето, да го доведат за разпит и да го задържи в управлението, докато двете жени свършат онова, което трябва. За да получи заповедта обаче, трябваше да поработи по доказателствата, които има, да ги събере и предаде на районния прокурор.
Той се настани зад компютъра и започна яростно да пише.
Кабинетите в отдела бяха тихи. Типичното затишие в управлението, когато в късния следобед повечето полицаи са навън и още не са се върнали, за да затворят заподозрени или да си напишат докладите. Минаха минута-две, после в коридора пред кабинета на Д’Агоста се чуха тихи стъпки.
Миг по-късно се появи сержант Слейд. Той идваше от своя кабинет, от който, ако застанеше на точното място, имаше отлична гледка към вратата на Д’Агоста. Мина край вратата и спря пред съседната. Тя водеше към празното помещение, в което Д’Агоста и хората от отдела му държаха излишните документи.
Слейд се огледа небрежно. Наоколо нямаше хора. Натисна дръжката, отвори вратата към празното помещение, влезе и я заключи след себе си. Естествено, лампите бяха загасени и той не ги светна.
Като внимаваше да не вдига шум, отиде до общата стена между помещението и кабинета на Д’Агоста, откъдето продължаваше да се чува неспирното тракане на клавиатурата. Покрай стената бяха подредени купчина кашони, той коленичи и се зае внимателно да ги премества. Постави върховете на пръстите си върху стената и започна да опипва, докато не откри онова, което търсеше: малък микрофон с кабел, включен в цифров диктофон, който се задействаше от глас.
Изправи се, пъхна парче сладък корен в устата си, включи слушалки към диктофона, сложи едната в ухото си и пусна машинката. Послуша известно време, после бавно кимна. Чу безплодните доводи на Д’Агоста, отварянето на вратата и след това разговора между двете жени.
— Къде точно в музея е растението?
— В Хербарийния трезор. Зная къде се намира и имам комбинацията на вратата. А ти?
— Растението, от което имаме нужда, се намира във Водната къща на Бруклинската ботаническа градина. Когато я затворят и мръкне, ще го осигуря. Не можем да чакаме повече.
Слейд се усмихна. За това щеше да бъде добре възнаграден. Прибра диктофона в джоба си, внимателно премести кашоните на старото им място, отиде до вратата на офиса, отключи и щом се увери, че няма кой да го види, излезе и закрачи бавно надолу по коридора, докато в ушите му звучеше тракането от клавиатурата на Д’Агоста.
59.
Вратите на гробището „Небеса“ се издигаха на върха на малък тесен нос, извисяващ се над езерото Шрун. В зеленеещата се далечина се виждаше форт Тайкондерога, пазещ подхода към Хъдзън. Далеч на север се извисяваше масивът на Марси – най-високата планина в щата Ню Йорк.
Джон Барбо крачеше замислен по добре поддържаната трева, напредвайки бавно между надгробните камъни. Теренът се надигаше и спускаше в бавни, плавни извивки. Тук-там под дърветата се виеха чакълести пътеки. Листата разсейваха лъчите на следобедното слънце и хвърляха шарени сенки върху сънливия пасторален пейзаж.
Най-накрая Барбо се озова пред малък, изграден с вкус семеен парцел от два надгробни паметника, заобиколени от желязна ограда. Той влезе и се насочи към по-големия: статуя на ангел със скръстени на гърдите ръце и насълзени очи, насочени към небето. В основата на паметника беше изсечено име: Фелисити Барбо. Нямаше дати.
В дясната си ръка Барбо носеше два стръка цветя – дългостеблена червена роза и пурпурен хиацинт. Той коленичи и постави розата пред паметника. След това се изправи и мълчаливо се вгледа в ангела.
Преди по-малко от десет години жена му беше убита от пиян шофьор. Полицейското разследване бе проведено небрежно – на мъжа, голяма клечка в компания за телемаркетинг, не му бяха прочели правата и доказателствата за случилото се не бяха събрани по правилата. Един хитър адвокат успя да му спечели една година условно.