Тогава младият мъж разкри за какво е дошъл. Казвал се Олбън, обясни той, и бил син на... специален агент Пендъргаст. Разказа ужасно мъчителна история и после предложи сложен, чудноват, но напълно задоволителен план.
Олбън каза и още нещо. Думите отекнаха в спомена на Барбо:
— Може би ще се изкушите да погнете и мен и така да премахнете още един Пендъргаст. Предупреждавам ви да не предприемате подобен опит. Разполагам със забележителни способности, които надхвърлят вашия ум. Задоволете се с баща ми. Той е човекът, който живее като паразит от богатството на Езекия.
След това остави голям пакет с документи, които доказваха неговата история и скицираха плана му... и изчезна в нощта.
Барбо бе отхвърлил думите му за „способности“ като младежко самохвалство. Изпрати двама мъже да го следят. Отлични и опитни хора. Единият се върна с увиснало от очницата око, а другия намериха с прерязано гърло. Олбън бе сторил всичко това напълно преднамерено точно пред охранителните камери на Барбо.
Разполагам със забележителни способности, които надхвърлят вашия ум. Наистина имаше забележителни способности. Но те не надхвърляха ума на Барбо и това беше фаталната грешка на Олбън.
Историята, която му беше разказал Олбън, изглеждаше прекалено странна, за да е истина. Но докато преглеждаше пакета с документи, който му беше оставил, докато проучваше семейната си история и симптомите на своя син, особено след като нареди да се проведат определени кръвни изследвания, осъзна, че всъщност историята е истинска. За него това се оказа откровение. Откровение, което превърна скръбта в омраза, а нея – в натрапчива идея.
В гръдния джоб на сакото му завибрира мобилен телефон. Докато гледаше вторачено към Марси, той го извади.
— Ало?
Слуша в продължение на около минута. През това време кокалчетата на пръстите му побеляха – толкова здраво стисна апарата. На лицето му се изписа потрес.
— Нима искаш да кажеш – прекъсна той събеседника си, – че той не само знае какво се случи, но е предприел мерки, за да го спре?
Отново започна да слуша, този път по-дълго, гласа от другата страна на линията.
— Добре – каза Барбо най-накрая. – Знаеш какво да правиш. Трябва да действаш бързо, много бързо.
Прекъсна връзката, после набра друг номер.
— Ричард? В готовност ли е Операционният екип? Добре. Имаме нова цел. Искам да ги подготвиш за спешни действия в Ню Йорк. Да, незабавно. Трябва да са във въздуха след половин час.
Прибра телефона в горното си джобче, обърна се и бързо излезе от гробището.
60.
Вече беше шест вечерта, когато Констънс Грийн се върна от полицейското управление и сама си отвори, за да влезе в къщата на „Ривърсайд Драйв“. Пое надолу по коридора край трапезарията и прекоси облицованата с мрамор шир на голямата бална зала. В сградата цареше тишина, нарушавана само от нейните тихи стъпки. Голямата къща приличаше на изоставена. Проктър се възстановяваше в болницата, госпожа Траск беше някъде навътре в кухнята, а доктор Стоун вероятно горе, седнал до леглото на Пендъргаст.
Тя продължи по коридора с окачените на стените гоблени и покрай мраморните ниши, които на равни интервали насичаха стените с розови тапети. Заизкачва се по едно задно стълбище, стъпвайки внимателно на стъпалата, за да намали колкото може скърцането на старите дъски. Щом стигна до дългия коридор на горния етаж, закрачи по него и мина покрай огромна и отвратителна препарирана бяла мечка, за да стигне пред една врата вляво. Сложи ръка на дръжката. Пое си дъх, завъртя я и тихо бутна вратата да се отвори.
Доктор Стоун се изправи безшумно от стола до вратата. Констънс почувства раздразнение от присъствието му, от модните му дрехи, широката жълта вратовръзка, очилата с рамки от коруба на костенурка и пълната му неспособност да направи нещо повече от това да полага палиативни грижи за нейния попечител. Знаеше, че това не е справедливо, но в момента не беше в настроение за справедливост.
— Докторе, бих искала да остана за малко насаме с него.
— В момента спи – отговори той, докато си тръгваше.
Преди състоянието на Пендъргаст да се влоши, Констънс рядко бе влизала в неговата спалня. Дори сега се спря на прага и се огледа с любопитство наоколо. Помещението не беше голямо. Слабата светлина идваше иззад нишата на скрит корниз и една-единствена лампа „Тифани“ с абажур от витражно стъкло, която стоеше на нощното шкафче. Стаята нямаше прозорци. Тапетите бяха грапави, в бургундско червено с изтънчена шарка от хералдически лилии. На стените висяха няколко картини: малък етюд на Караваджо за неговото „Момче с кошница плодове“; морски пейзаж на Търнър; офорт на Пиранези. На лавица за книги бяха подредени стари томове с кожена подвързия. Из помещението бяха пръснати няколко музейни експоната, които вместо да бъдат изложени, се използваха по предназначение. Една римска стъклена урна беше пълна с минерална вода; византийски канделабър бе зареден с шест неизползвани бели свещи. В старо египетско фаянсово кадило тлееше тамян. Тежката му миризма изпълваше стаята в безполезен опит да прогони вонята, която ден и нощ изпълваше ноздрите на болния. Стойката за инфузии от неръждаема стомана, на която беше закачена торбичка с физиологичен разтвор, контрастираше силно с елегантното обзавеждане на спалнята.