Пендъргаст лежеше неподвижен на леглото. Светлата му коса, сега потъмняла от пот, се открояваше ярко на фона на ослепително бялата възглавница. Кожата на лицето му беше бяла като порцелан и като него полупрозрачна. Стори й се, че под нея се виждат фината мускулатура и подробности от скелетната система, както и сините вени на челото. Очите му бяха затворени.
Констънс се приближи до леглото. Автоматичната система за вливане на морфин беше регулирана за един милиграм на всеки петнайсет минути. Забеляза, че доктор Стоун е нагласил максималната доза на шест милиграма на час. След като Пендъргаст отказваше да бъде наглеждан от сестра, беше важно да не се предозира.
— Констънс...
Шепотът му я изненада. Значи все пак беше буден. А може би нейните движения, колкото и тихи да бяха, го бяха събудили.
Тя заобиколи леглото и седна в горния му край. Спомни си, че само преди три дни бе седяла на същото място в женевската му болнична стая. Силно я плашеше бързото му влошаване оттогава. Въпреки слабостта му бяха очевидни ужасните безспирни усилия, които полагаше да се бори с болката и лудостта, за да не им позволи да го съкрушат.
Видя, че размърда ръка под завивката, после я измъкна. В нея стискаше лист. Повдигна го, потрепервайки.
— Какво е това?
Изненада се от хладността и гнева в неговия глас. Взе листа и позна списъка от съставки, който бе направила. Очевидно беше останал на масата в библиотеката, която се бе превърнала в нещо като военен щаб за нея и Марго. Глупава грешка.
— Езекия е работил върху противоотрова, с която да се опита да спаси живота на жена си. Ние ще я направим за теб.
— Ние? Кои са тези ние?
— Марго и аз.
Очите му се присвиха.
— Забранявам.
Констънс отвърна на погледа му.
— Никой не те пита.
Той повдигна с усилие глава.
— Ти си пълна глупачка. Нямаш представа с кого си имаш работа. Барбо успя да убие Олбън. Надхитри мен. Със сигурност ще те убие.
— Няма да има време. Тази вечер отивам в Бруклинската ботаническа градина, а в момента Марго е в музея – за да вземем последните съставки.
Очите му сякаш проблясваха, когато я прониза с поглед.
— Барбо или неговите хора ще чакат теб в градината, а Марго – в музея.
— Невъзможно – възрази Констънс. – Едва тази сутрин открих списъка. Марго и аз сме единствените, които знаят за него.
— Лежеше в библиотеката на видно място.
— Не е възможно Барбо да е бил в къщата.
Пендъргаст се надигна, макар главата му да не беше устойчива.
— Констънс, този човек е въплъщение на сатаната. Не отивай в Ботаническата градина.
— Алойшъс, съжалявам. Казах ти, че ще се боря докрай срещу това.
Пендъргаст примигна.
— Тогава защо си тук?
— За да се сбогувам, в случай че... – Гласът на Констънс стана неуверен.
В този момент Пендъргаст направи усилие да се съвземе. С върховно напрежение на волята се надигна и се опря на лакът. Очите му се проясниха малко и той задържа поглед върху Констънс. Треперещата му ръка се промъкна обратно под завивката и се показа отново, този път стиснала.45-калибровия му пистолет. Плъзна го към нея.
— Щом отказваш да се вслушаш в разума, вземи поне това. Зареден е.
Констънс се дръпна.
— Не. Спомни си какво се случи последния път, когато се опитах да стрелям.
— Тогава ми донеси телефона.
— На кого ще се обаждаш?
— Д’Агоста.
— Не, моля те, не го прави. Той ще се намеси.
— Констънс, за бога! – Гласът му пресекна и тялото му бавно се отпусна върху белите чаршафи. Изтощението му от усилието беше плашещо.
Констънс се поколеба. Беше шокирана и дълбоко трогната, че чувствата му са толкова силни. Не подходи към това, както трябва. Упорството й го развълнува опасно. Тя си пое дълбоко дъх и реши да излъже.