Измъкна се от нишата веднага след като мина пазачът, който правеше обиколката си, и се промъкна по коридора до най-близкия товарен асансьор, където пъхна магнитната си карта в отвора. Макар пропускът й да беше от ниско равнище, вече имаше имейл от Фрисби да го върне. Получи писмото едва днес следобед и реши, че има поне един ден гратисен период, преди надутият задник да го направи на въпрос.
Асансьорът скърцаше и потракваше по пътя си надолу към онова, което бе известно като Сграда 6, подземен склад – анахронизъм, защото днес всички сгради, съставляващи музея, бяха свързани в едно подобно на лабиринт цяло. Вратата се отвори. Във въздуха висеше познатата миризма на нафталин, мухъл и стари мъртви неща. Миризмата я удари неочаквано и увеличи безпокойството й, защото я подсети за времето, когато я следяха точно из тези коридори.
Това обаче беше отдавна и днес нейните страхове вероятно можеха да бъдат определени като фобии. Там долу вече нямаше нищо, което да я заплашва, като се изключи някой случаен музеен служител, който да й поиска пропуска.
След като си пое още няколко пъти дълбоко въздух за кураж, Марго излезе от асансьора. Отвори вратата към мазето на Сграда 6 и пое по слабо осветените от защитени с мрежи крушки коридори към Ботаническата сбирка.
Дотук добре. Пъхна картата си в четеца до покритата с вдлъбнатини метална врата и откри, че все още работи. Вратата се отвори на добре смазани панти. Помещението зад нея беше тъмно и тя извади мощния диоден челник, който бе натъпкала в чантата си, сложи го на главата си и влезе. Пред нея се простираха тъмни помещения, които изчезваха в мрака. Въздухът беше спарен и миришеше на нафталин.
Тя се спря, сърцето й блъскаше толкова силно в гърдите, че едва успяваше да диша, и се опита да потисне пристъпа на ирационален страх. Въпреки всичко, което си беше повтаряла, миризмата, клаустрофобичният мрак и странните шумове отново предизвикаха паника и задавящ ужас. Остана на място, за да се опита за пореден път с дълбоко вдишване да се успокои и да преодолее ужаса със силата на разумни доводи.
Стъпка по стъпка. Стегна се и направи крачка в мрака, после още една. Сега трябваше да затвори вратата – нямаше да е разумно да я остави отворена. Тя се обърна и я дръпна тихо, прекъсвайки и малкото светлина, която нахлуваше от коридора.
Заключи я отново и се взря напред. Хербарийният трезор се намираше в другия край на помещението. Навсякъде около нея в мрака се извисяваха лавици с консервирани в течност растения – така наречените „мокри сбирки“. Тесни пътеки между тях водеха в две посоки, където всичко изчезваше в мрака.
Тръгвай, каза си тя и закрачи по водещата наляво пътека. Поне тези образци не я зяпаха злобно от мрака като динозавърските скелети и препарираните животни в другите складови помещения. Ботаническите образци не бяха плашещи.
Въпреки това еднообразието на мястото, тесните еднакви пътеки, проблясващите като безброй очи стъкленици, взиращи се в нея от мрака, съвсем не й помагаха да преодолее безпокойството си.
Закрачи бързо по пътеката, зави остро надясно, повървя още малко, направи ляв завой и после отново десен, напредвайки по диагонала към далечния ъгъл. Защо проектираха складовете толкова объркващи? След още няколко крачки се спря. Беше чула нещо. Шумът от собствените й стъпки го бе затъмнил, но въпреки това беше сигурна, че е чула нещо.
Тя зачака, вслушвайки се, докато се опитваше да не диша. Обаче единствените звуци бяха далечният пукот и щракане, които сякаш никога не спираха. Вероятната причина за тях беше улягането на сградата или работата на вентилационната система.
Тревогата й нарасна. Сега накъде? Страхът беше причина да забрави накъде да завие в тази координатна мрежа от стелажи. Ако се обърка и изгуби в този лабиринт... Взе решение и бързо закрачи по една пътека, докато не се озова пред стената на склада и се увери, че върви в правилната посока, след това продължи нататък.
Ето го: Хербарийния трезор. Приличаше на стар банков трезор и вероятно беше такъв, но преправен за различно предназначение. Беше боядисан в тъмнозелено, на вратата имаше голямо колело и допълнително вградена клавиатура, която в момента мигаше в червено. С въздишка на облекчение Марго се втурна към нея и набра цифровия код, който беше запаметила в кабинета на Йоргенсен.
Светлинната индикация на клавиатурата се промени от червена в зелена. Слава богу! Тя завъртя колелото и отвори тежката врата. Надникна вътре и освети наоколо с челника. Мястото не беше голямо – може би осем на десет метра. Стелажи се извисяваха по протежение на трите му страни. Марго стрелна поглед към тежката врата. И дума не можеше да става да я затвори и да рискува да се заключи вътре. Все пак реши да я притвори. За всеки случай, ако някой влезе в склада, което беше малко вероятно.