Тя се вмъкна и придърпа вратата така, че остана само малък процеп.
След като потисна пристъпа на паника и си припомни, че ще върши всичко стъпка по стъпка, Марго насочи вниманието си към написаните на ръка етикети на чекмеджетата, осветявайки ги с челника. Те бяха подредени различно – някои много стари, надписани на ръка с вече избеляло кафеникаво мастило, други много по-нови, с етикети, разпечатани с лазерен принтер. В далечния край на трезора под стелажите видя древни сарбакани[44] – по произход от амазонските или гвианските индианци – подредени покрай стената. На едната висеше малък колчан, изплетен от бамбук, в който имаше няколко стрели. Тя се учуди какво правят тук – отровата по върховете им не беше растителна, а жабешка. Предположи, че са били заключени тук заради нея.
Зае се отново да преглежда етикетите, бързо откри чекмеджето, на което пишеше: „Микохетеротрофи“, и безшумно го издърпа. Вътре имаше поставки с образци, подредени не много по-различно от традиционна картотека. Старите изсушени растителни видове, приготвени преди много години, бяха закрепени към пожълтели листове хартия, на които с тънък ъгловат шрифт пишеше какви са. Образците от своя страна бяха запечатани между високотехнологични предметни стъкла. Не бяха много и след по-малко от минута намери екземплярите Thismia americana.
Всичко вървеше толкова гладко, че направо не беше за вярване. Ако успееше да контролира страха си, след десет минути щеше да е извън сградата. Осъзна, че е покрита с лепкава пот и не може да успокои сърцето си да не блъска, но стратегията й стъпка по стъпка й помогна да запази здравия си разум.
Имаше три предметни стъкла с тисмия. В едното се виждаха няколко подземни коренища, в другото – образци от надземното растение, а последното – цветове и семена.
Марго се сети за думите на Йоргенсен: ... никога не бих позволил унищожаването на образец от изчезнало растение. Последното от своя вид, и то за някакво измислено лечение. Каква ценност представлява един обикновен човешки живот в сравнение с последния съществуващ екземпляр на изчезнало растение? Тя се вторачи в растението и неговия малък бял цвят. Изобщо не можеше да се съгласи с подобно мизантропско виждане за света. Може би нямаше да имат нужда и от трите образеца, но въпреки това щеше да вземе всички.
Прибра ги внимателно в чантата, затвори ципа и я преметна през рамо. С излишна предпазливост изгаси челника и отвори вратата на трезора. Излезе в мрака и напрегнато се ослуша. Когато й се стори, че всичко е наред, излезе и опипом затвори вратата, след това завъртя колелото. Бравата се заключи автоматично и зелената светлина на индикатора се смени с червена.
Готово! Тя се обърна, вдигна ръка и включи челника. Пред нея се видяха неясните очертания на човек. В този миг я ослепи неочаквано ярка светлина.
62.
Д’Агоста стана от бюрото и се протегна. Болеше го гърбът от часовете седене на дървения стол, а дясното му ухо пулсираше от притискането на телефонната слушалка в него.
Изглежда бе прекарал часове наред на телефона в разговори с кабинета на районния прокурор, опитвайки се да получи призовка, за да бъде доведен Джон Барбо за разпит. От кабинета не гледаха на нещата като него и смятаха, че не е посочил разумна причина. Особено с човек като Барбо, който веднага щеше да повика адвокат и да им стъжни живота.
Доводите бяха ясни на Д’Агоста: Барбо бе наел Хауърд Ръд, за да се представи за фалшивия доктор Джонатан Уолдрън. Той от своя страна беше използвал Виктор Марсала, за да получи достъп до отдавна починалата госпожа Паджет. На Барбо му е трябвала кост от този скелет, за да получи чрез обратно инженерство съставките на еликсира на Езекия Пендъргаст. Това му е позволило да го синтезира отново и да го използва срещу Пендъргаст. Д’Агоста не се съмняваше, че щом веднъж Олбън е бил оставен пред вратата на Пендъргаст и планът задействан, Ръд беше убил Марсала в опит да заличи следите. Без съмнение бе подмамил техника в отдалечено кътче на музея под предлог да му плати или нещо друго. Също толкова очевидно беше, че след това Барбо е използвал Ръд като примамка, за да подмами Пендъргаст в животинската амбулатория на солтънския „Фонтебло“. Като награда там е бил обгазен с еликсира. И всичко заради желанието на Барбо да си отмъсти за отравянето на прапрародителите му от Езекия и за смъртта на своя син.