— Не, не е при мен.
— Кога говорихте за последен път с него?
— Нека помисля. Преди четири или пет дни.
— Мога ли да попитам за какво разговаряхте?
— Каза, че ще идва насам във връзка с някакво разследване, върху което работи. Каза, че времето го притиска, но се надявал на връщане в Ню Йорк да се отбие при мен да се видим. Обаче така и не дойде. Реших, че както винаги е бил твърде зает.
— Каза ли къде ще ходи?
— Да. В Адирондак. Някакъв проблем ли има?
— Не, доколкото знам. Госпожо Англър, много ми помогнахте. Благодаря.
— Няма за какво... – Д’Агоста прекъсна разговора, преди жената да започне да го разпитва.
Беше започнал да се задъхва. Адирондак. Седалището на „Ред Маунтин Индъстрийс“.
Преди няколко дни Англър е бил на път за Адирондак. Защо не се е върнал обратно в града? Сякаш беше изчезнал. Защо Слейд го беше излъгал за неговото местонахождение? Или просто беше сбъркал? А дупката? Беше точно отвор, който някой би използвал, за да пъхне миниатюрен микрофон!
Слейд ли беше сложил микрофон в стената на кабинета му? Ако е така, значи е подслушвал телефонните му разговори. Без съмнение е чул и разговора му с Марго и Констънс.
Микрофона го нямаше. Сега дупката беше празна. Това означаваше, че подслушвалият вярва, че има цялата нужна информация. Изглеждаше твърде невероятно, за да бъде вярно: Слейд се беше корумпирал. И за кого работеше? Имаше само един отговор: Барбо.
Сега неясните му притеснения, че Барбо може по някакъв начин да заплашва или пресрещне Марго и Констънс, станаха съвсем определени. Барбо вече знаеше онова, което Слейд бе научил, а това означаваше всичко. И най-вече щеше да знае, че Марго и Констънс са на път за музея, за да откраднат образци от растения.
Д’Агоста взе телефона, но се спря и напрегнато се замисли. Положението беше много трудно. Да обвиниш свой колега, че се е корумпирал – трябва да си сигурен, инак лошо ти се пише.
Омърсил ли се е? Корумпиран ли е? Боже, всичко, с което разполагаше, бе опаковка от бонбон и погрешно архивиран документ. Не можеше да се каже, че доказателствата са достатъчни, за да разрушиш кариерата на човека.
Истината беше, че не можеше да повика кавалерията. Щяха да го помислят за луд – срещу Слейд имаше по-малко от онова срещу Барбо, което районният прокурор беше отхвърлил. Нищо не можеше да направи.
Трябваше лично да отиде в музея след Марго и Констънс. Можеше да е прав, а може би бъркаше, но нямаше друг избор, освен да действа, и то бързо. Защото, ако беше прав, последствията щяха да са толкова ужасни, че не му се мислеше за това.
Той изхвръкна от кабинета си и хукна колкото може по-бързо към асансьора.
63.
Марго стоеше парализирана от заслепяващата светлина.
— Мда, защо ли не съм изненадан? – Гласът, долетял иззад фенерчето, беше на Фрисби. – Загаси този челник, че приличаш на миньор.
Марго се подчини.
— Ето те тук, точно както очаквах, заловена на местопрестъплението да крадеш едни от най-ценните образци в целия хербарий. – Гласът беше тържествуващ. – Доктор Грийн, това вече не е вътрешен проблем на музея. Това е престъпление и затова работа на полицията. Извършеното ще те вкара за много години, ако не завинаги, в затвора.
Сега лъчът се отмести от нея надолу и в кръга светлина се видя Фрисби, който протегна ръка.
— Дай ми чантата.
Марго се поколеба. Какво, по дяволите, правеше тук долу? Откъде беше разбрал?
— Дай ми чантата, иначе ще се наложи да ти я взема със сила.
Тя погледна наляво и надясно за спасителен път, но масивното тяло на Фрисби запушваше пътеката. Щеше да се наложи да го повали, а той беше петнайсетина сантиметра по-висок от нея.
Той пристъпи заплашително напред и осъзнавайки, че няма друг избор, тя му подаде чантата. Той я отвори и извади едно от предметните стъкла и прочете с гръмлив глас:
- Thismia americana. – После внимателно върна стъклото на мястото му в чантата. – Хваната на местопрестъплението. Свършено е с теб, доктор Грийн. Нека ти разкажа какво ще се случи от тук насетне. – Той извади телефона си и го вдигна към очите. – Ще се обадя на полицията. Ще те арестуват. Тъй като стойността на тези образци е много по-голяма от пет хиляди долара, ще бъдеш обвинена в углавно престъпление, кражба с взлом, което се наказва с до петнайсет години затвор.
Марго слушаше, като едва разбираше какво й говори. Беше изумена, защото това означаваше не само край на нейния собствен живот, но и на този Пендъргаст.
Той се зае да претърсва чантата й, ровеше вътре, като си светеше с фенерчето.