— Жалко, няма оръжие.
— Доктор Фрисби – успя накрая да проговори Марго, – какво имате против мен?
— Кой, аз да имам нещо против теб? – ококори се той театрално. После присви очи. – Ти си пречка. Разстройваше работата в отдела ми с непрекъснатото си влизане и излизане. Набърка се в полицейско разследване, окуражи ги да хвърлят подозрение върху нашите служители. А сега се отблагодари за моята щедрост да ти дам достъп до всички сбирки с откровена кражба. О, аз нямам нищо против теб. – С недружелюбна усмивка набра 911, като през цялото време държеше така телефона, че тя да вижда какво прави.
Почака малко, после се смръщи.
— Тъпата им централа.
— Вижте – успя да каже Марго, – един човешки живот...
— За бога, спести ми жалките си извинения. Изигра кофти номер на Йоргенсен, само разтревожи човека. Пристигна в кабинета ми под пара и се уплаших, че ще получи инфаркт. Когато чух, че си ходила при него да искаш достъп до едно рядко растение, веднага разбрах, че си намислила нещо. Какво смяташе да правиш с него? Да го продадеш на онзи, който даде най-много? Затова слязох тук, сложих си стол в ъгъла, за да те чакам. – Гласът му преливаше от самодоволство. – И ти дойде като по поръчка.
Той се усмихна победоносно.
— Сега ще те заведа при охраната да чакаш идването на полицията.
Хиляди идеи се заблъскаха в главата на Марго. Можеше да побегне, да грабне чантата, можеше да блъсне Фрисби на земята и да избяга, можеше да го помоли, да го накара да се откаже от намерението си, дори можеше да опита да го подкупи... Обаче нито една от тези идеи нямаше и най-малкия изглед за успех. Беше заловена и толкоз. А Пендъргаст щеше да умре.
Няколко мига двамата се гледаха втренчено. От изражението на Фрисби Марго разбра, че не може да очаква милост от този човек.
В този миг тържествуващото изражение на лицето му се промени: първо на физиономията му се изписа недоумение, после – шок. Очите му се ококориха и изхвръкнаха. Устните му потрепериха. Отвори уста, но не се чу звук, с изключение на странно гъргорене в задната част на гърлото. Той изпусна фенерчето, което издрънча на каменния под и угасна, потапяйки помещението в мрак. Инстинктивно Марго стрелна ръка и грабна обратно чантата си с изтръпнали пръсти. Миг по-късно чу как тялото му се стовари на пода.
В този миг се появи нова светлина, очертавайки фигурата на човека, който беше стоял зад Фрисби. Той направи крачка напред и в пристъп на благоволение освети лицето си. Показа се нисък мъж с мургаво лице, черни очи и едва доловима усмивка, стаена в ъгълчетата на устата му.
По същото време, точно в пет и четвърт, червеникаво такси зави в автомобилната алея на „Ривърсайд Драйв“ № 891 и спря под портика с работещ на празни обороти двигател.
Минаха минута-две, после входната врата се отвори и Констънс Грийн излезе. Носеше черна плисирана рокля с тесен червен колан, бродиран с шарки в цвят слонова кост. През рамо беше преметнала черна моряшка торба от балистичен найлон[46]. На сумрачната лунна светлина официалната елегантна рокля приличаше на маскировка.
Тя се наведе към прозореца на шофьора, прошепна нещо недоловимо, отвори задната врата, сложи внимателно торбата на седалката и се настани до нея. След като затвори вратата, таксито се спусна по автомобилната алея, вля се в рехавия вечерен трафик и пое на север.
64.
Доктор Хоръс Стоун изведнъж се усети буден в спалнята на своя пациент. Не си падаше по гледането на болни, но този пациент му плащаше необикновено добре, а освен това случаят беше крайно необичаен, да не каже пленителен. Щеше да се получи отлична статия в САМА – Списанието на американската медицинска асоциация. Разбира се, не преди смъртта на пациента и аутопсията, когато ще имат по-добра възможност да диагностицират това толкова необичайно страдание.
Ще бъде наистина отлична статия.
Сега видя какво го беше събудило. Очите на Пендъргаст се бяха отворили и го пронизваха.
— Телефонът ми?
— Да, сър. – Стоун взе телефона от бюрото и му го подаде.
Той го огледа с пребледняло лице.
— Девет и двайсет. Констънс – къде е тя?
— Мисля, че току-що излезе.
— Мислите?
— Ами – объркано започна Стоун – чух я да казва довиждане на госпожа Траск, чух вратата да се затваря, а навън чакаше червеникаво такси, което я откара.
Стоун се смая, когато Пендъргаст се надигна от леглото. Очевидно беше отново в ремисия.
— Трябва настоятелно да ви посъветвам...
— Замълчете – прекъсна го Пендъргаст, докато отмяташе завивките и с труд се изправи на крака. След това извади иглата на физиологичния разтвор от абоната на ръката си.