— Господин Пендъргаст, не мога да ви позволя да ставате от леглото.
Пендъргаст спря светлите си проблясващи очи върху Стоун.
— Ако се опитате да ме спрете, ще ви причиня болка.
Тази откровена заплаха пресече словоохотливостта на лекаря. Пациентът очевидно беше трескав, може би не съвсем на себе си и халюциниращ. Стоун бе поискал сестра, но му беше отказано. Сам не можеше да се справи с това. Когато Пендъргаст започна да се преоблича, той излезе от стаята.
— Госпожо Траск? – повика Стоун. Къщата беше толкова дяволски голяма. – Госпожо Траск!
Чу икономката да се суети на долния етаж и да се обажда оттам:
— Да, докторе?
Пендъргаст се появи на вратата на спалнята, обличайки черния си костюм, пъхна някакъв лист в джоба и пистолета в кобура под мишницата си. Доктор Стоун отстъпи настрана, за да го пусне да мине.
— Господин Пендъргаст, повтарям, че не сте в състояние да излизате от къщата.
Пендъргаст не му обърна внимание, а продължи към долния етаж, движейки се бавно като старец. Доктор Стоун го последва. Уплашената госпожа Траск се суетеше долу.
— Моля, повикайте ми кола – нареди Пендъргаст.
— Да, сър.
— Не може да му викате кола! – възрази лекарят. Вижте в какво състояние е!
Госпожа Траск се обърна към него.
— Когато господин Пендъргаст иска нещо, ние не казваме „не“.
Доктор Стоун местеше очи от нея на Пендъргаст, който очевидно беше омаломощен, но му отвърна с толкова леден поглед, че най-накрая бе принуден да замълчи. Всичко се случваше прекалено бързо. Сега госпожа Траск остави слушалката на място, а Пендъргаст с леко залитане се отправи към входната врата и портика. След миг вече беше излязъл, а червените стопове на таксито проблеснаха надолу по автомобилната алея.
Стоун се стовари на един стол, дишайки тежко. Никога не беше виждал пациент с толкова желязна воля в хватката на подобна фатална болест.
Когато се отпусна назад в колата, Пендъргаст извади листа от джоба си и го прочете. Бележката бе написана със спретнатия почерк на Констънс: списъка на химически съединения и други съставки. Освен съставките беше вписано и местонахождението им.
Пендъргаст прочете списъка внимателно, после още веднъж. Накрая сгъна листа на две и го накъса на малки парчета. Отвори прозореца и едно по едно ги пусна да се реят в манхатънската вечер.
Таксито зави по рампата за влизане в магистралата Уест Сайд и се насочи към Манхатънския мост и накрая към Флатбуш Авеню в Бруклин.
65.
Мъжът поклати глава, докато се навеждаше, за да издърпа нещо от врата на Фрисби.
— Интересна сбирка имате тук долу – каза той, докато вдигаше предмета, от който капеше кръвта на старшия куратор. Марго го разпозна като огромен трън от суматренски зърнастец: дълъг петнайсетина сантиметра, извит назад и остър като бръснач. Прословуто оръжие в някои части на Индонезия.
— Нека се представя – продължи мъжът. – Аз съм сержант Слейд от Нюйоркската полиция. Той бръкна в джоба на сакото си, извади документ за самоличност и го освети с фенерчето.
Марго се вторачи в него. Картата и значката изглеждаха истински. Но кой беше този човек и какво търсеше тук? А и не беше ли току-що... намушкал Фрисби? Изпита нарастващо объркване и ужас.
— Мисля, че дойдох точно навреме – каза Слейд. – Този дърт куратор – нарекохте го Фрисби, нали? – изглежда се готвеше да повика ченгетата заради вас. Защото не знаеше, че едно от тях е вече тук. Освен това бъркаше здраво за присъдата, която щяха да ви лепнат. Щяхте да си признаете и да пледирате за по-леко наказание. Вероятно щяха да ви осъдят на общественополезен труд. В Ню Йорк Сити никой съд не го е грижа за няколко мухлясали растителни образци, задигнати от музей.
Той се наведе да провери трупа на Фрисби, като предпазливо заобикаляше локвата кръв, която се бе образувала под врата му, и отново се изправи.
— Е, мисля, че е най-добре да побързаме – каза той. – Сега, когато съм тук, няма за какво да се тревожите. Моля, дайте ми чантата. – И протегна ръка.
Обаче Марго стоеше замръзнала. Фрисби беше мъртъв. Този човек го беше намушкал и не с нещо друго, а с трън от зърнастец! Това си беше чисто убийство. Спомни си предупреждението на Д’Агоста и сега го разбра. Полицай или не, този човек работеше за Барбо.
Сержант Слейд пристъпи с тръна в ръка.
— Доктор Грийн, дайте ми чантата.
Марго отстъпи.
— Не си усложнявайте положението повече от нужното. Дайте ми чантата и ще почувствате само леко боцкане.