Марго стисна по-здраво чантата и направи още една крачка назад.
Слейд въздъхна.
— Принуждавате ме – каза той. – Ако искате да играем така, боя се, че онова, което ви очаква, ще бъде много по-лошо от общественополезен труд. – Той прехвърли тръна в дясната си ръка, стисна го по-здраво, и тръгна към нея. Марго се обърна и осъзна, че е в задънена улица. От двете страни – стелажи с ботаническите сбирки, а зад нея – трезорът.
Тя се вторачи в сержант Слейд. Може и да беше нисък, но се движеше с грацията на висок и силен мъж. В добавка към тръна, който стискаше в ръка, Марго видя под сакото служебния му колан с кобур и пистолет, лютив спрей и белезници.
Тя направи още крачка назад и усети как гърбът й опря в металната врата на трезора.
— Ще стане бързо – обясни Слейд с нотки в гласа, които прозвучаха почти като съжаление. – Това не ми доставя удоволствие. Наистина. – Ръката с тръна се вдигна, готова за удар, и той надвисна над нея, готвейки се да го плъзне по гърлото й.
66.
— Моля, спрете тук.
Шофьорът плъзна колата до бордюра. Констънс Грийн подаде парите през плъзгащото се прозорче, после взе торбата и стъпи на тротоара. Тя постоя малко там, докато обмисляше какво да прави. От другата страна на Уошингтън Авеню се издигаше ограда от ковано желязо, а зад нея тъмните силуети на дърветата в Бруклинската ботаническа градина. Макар да беше вече девет и половина, движението по Уошингтън Авеню беше равномерно, мяркаха се и пешеходци.
Констънс преметна торбата през рамо, приглади плисетата на роклята и бръсна косата от лицето си. Отиде до ъгъла, изчака светофара на кръстовището да светне зелено и пресече на другата страна.
Тук оградата от ковано желязо се издигаше до кръста й и завършваше с тъпи шипове. Констънс крачеше небрежно покрай нея, докато не стигна до част от тротоара между две улични лампи: сумрачно място, което надвисналите отгоре клони на дърветата правеха още по-тъмно. Остави мешката на земята и извади мобилния си телефон, преструвайки се, че го проверява, и изчака, докато вече не се виждаха хора наоколо. Тогава с едно леко движение се хвана за два от шиповете и се прехвърли, спускайки се от другата страна. След това се протегна над оградата и взе торбата. Побягна и се скри в мрака под дърветата. Там спря и погледна назад, за да провери дали действията й не бяха привлекли внимание.
Всичко изглеждаше спокойно.
Отвори торбата, извади от нея малка чанта и я скри между декоративните растения. После закрачи в мрака. Не беше донесла фенерче, но восъчната луна в момента изгряваше над дърветата. Очите на Констънс така или иначе добре се приспособяваха към мрака от дългите години, прекарани в подземните коридори и ниските помещения под „Ривърсайд Драйв“ № 891.
От сайта на институцията бе свалила карта на Бруклинската ботаническа градина и грижливо я бе запаметила. Пред нея се издигаше граница от гъсти храсталаци, които образуваха естествена ограда. Тя се вмъкна между тях и си проби път напред, докато не се озова в един усамотен ъгъл на Шекспировата градина. Прецапа през леха с ириси и миризмата от смачканите растения се издигна около нея. След малко стигна до тухлена пътека, която се виеше през насажденията. Тук отново спря, за да се ослуша. Беше тъмно и тихо. Нямаше представа каква охрана може да има в градината, затова се придвижваше изключително предпазливо, като инстинктивно използваше уменията, придобити като дете, докато скиташе из нюйоркските докове, за да краде храна и пари.
Като се държеше встрани от главните пътеки, Констънс продължи покрай леха с безстъблени иглики и друга редица храсталаци, последвани от ниска каменна стена. След като я прехвърли, се озова до главната пътека, водеща към Палмовата къща – представителна сграда в стила на тосканския Ренесанс от желязо и стъкло. Отвъд нея бяха разположени оранжериите, включително Водната къща – дома на ходжсъновите тъги. Главната пътека обаче бе широка и добре осветена, така че не беше подходяща за незабелязано приближаване. Тя зачака в храсталаците, оглеждайки се за охрана, и остана удивена, че не видя такава. Хрумна й, че може би това е потвърждение на Пендъргастовото предупреждение, че Барбо ще бъде тук преди нея. Ако беше вярно, той бе неутрализирал охраната.
Би било добре да го знае със сигурност.
От друга страна, това беше ботаническа градина, а не музей за произведения на изкуството. Може би тук изобщо няма никаква охрана.
Като се придържаше към сенките на насажденията, мина между Градината на уханията и Японската градина на хълмовете и езерата. Нощният бриз довя до нея миризмата на орловите нокти и божурите. Докато вървеше край площ с гъсто засадени азалии, виждаше пред себе си Площада с магнолиите, вече пролетно разцъфтели. Отвъд него лежеше Езерото с лилиите, а водата му проблясваше на лунната светлина.