По време на речта гласът на Барбо се беше усилил. Той спря, лицето му бе зачервено, а кръвта отчетливо пулсираше във вените на шията му.
— Твоят син ми разказа колко те мрази! Боже, каква прекрасна омраза беше това! Той дойде при мен с план за справедливост. Как му казваше? Възхитително подходящ.
Барбо отново започна да крачи насам-натам, но вече по-бързо.
— Няма да ти казвам колко пари и време ми отне да пусна плана си в действие. Най-голямото предизвикателство беше да открия една по една оригиналните съставки на еликсира. Слава богу, имаше скелет на убита от него жена в сбирката на нюйоркския музей и аз се сдобих с една кост от него. Тя помогна на моите учени да открият химическата формула. Обаче ти, разбира се, знаеш всичко това.
След това дойде предизвикателството за залагането на капана при езерото Солтън – място, което Олбън сам беше открил. За мен беше важно да те постигне същата съдба като тази на моя син и останалите от моята фамилия. Олбън го беше очаквал. Аз нямаше никога да успея, ако преди да ме напусне в онази специална вечер, той не ме бе предупредил по най-убедителния начин в никакъв случай да не те подценявам. Наистина, много мъдър съвет. Разбира се, той ме предупреди и за нещо друго: да не пращам никого по дирите му. След това си тръгна.
Барбо се спря на място и се надвеси над Пендъргаст. Агентът отвърна на погледа му, очите му бяха като стъклени цепки на бледото лице. От носа му течеше кръв, пурпурна на фона на алабастровата кожа.
— Тогава се случи нещо забележително. Почти година след това, точно когато планът ми напълно изкристализира, Олбън се върна. Изглежда беше променил мнението си. Накратко, опита всичко, за да ме откаже от плановете ми за отмъщение, и когато не успя, си тръгна гневен.
Той си пое дъх толкова дълбоко, че потрепери.
— Знаех, че няма да се откаже. Знаех, че ще се опита да ме убие. Може би щеше да успее, ако... не бяха записите от охранителните камери при първото му посещение. Нали разбираш, въпреки предупреждението му изпратих хора да го спрат, но той ги унищожи по най-резултатния насилствен начин. Гледах отново и отново тези омайни записи... и след време открих единственото възможно средство да направи почти немислимото. Имаше един вид шесто чувство, нали? Способността да предвижда какво ще се случи в бъдеще.
Барбо погледна Пендъргаст, за да види какво въздействие оказват думите му.
— Не съм ли прав? Предполагам, че всички го притежаваме в някаква степен: примитивно интуитивно усещане за онова, което предстои да се случи. Само че у Олбън това чувство беше по-фино. Той най-арогантно ми каза за своите „забележителни способности“. Когато проучвах записите от охранителните камери кадър по кадър, стигнах до извода, че синът ти притежава свръхестествената способност да предчувства събитията. Един вид да вижда в бъдещето за няколко секунди.
Не напълно, нали разбираш, но да вижда възможностите. Разбира се, няма съмнение, че знаеш всичко това.
Разхождането напред-назад отново се ускори. Барбо се държеше като обсебен.
— Няма да навлизам във всички гадни подробности как го унищожих. Достатъчно е да кажа, че насочих собствените му способности срещу него. Беше твърде самомнителен, защото нямаше усещане за собствената си уязвимост. Освен това си мисля, че между първата и последната ни среща беше поомекнал. Задействах най-грижливия план за нападение и го разясних на моите хора. Всичко беше готово. Подмамихме Олбън с обещанието за нова среща. Този път за помирение. Той пристигна, знаеше всичко и се чувстваше неуязвим, знаеше, че срещата е измама, и аз го удуших спонтанно с връзка за обувки веднага щом се появи. Беше изненадваща импровизация, без преднамерена злонамереност. Нарочно избягвах да мисля кога и как всъщност ще го убия. Между другото, изненадата, изписана на лицето му, беше направо безценна.
Той избоботи нещо подобно на смях.
— И това беше най-голямата ирония. Аз се блъсках как да подмамя в капана теб – най-подозрителния и предпазлив човек. Накрая Олбън сам осигури примамката. Използвах неговия труп за това. Между другото, бях там, в солтънското „Фонтебло“, на място. Ако знаеш колко пари и време струваше организирането на капана – чак до паяжините, недокоснатата прах, ръждата по вратите. Но си струваше, защото това беше цената да те подлъжа, да те подмамя вътре. Да те наблюдавам как се промъкваш, как си мислиш, че си по-добър – бих платил десет пъти повече, за да гледам това! Трябва да знаеш, че аз натиснах бутона, излял еликсира, който те отрови. И ето ни сега тук!
Когато отново се завъртя, лицето му се изкриви в усмивка.