— Единственият американски лазурен тюркоаз, намерен извън границите на тези три щата – обяви Пейдън почтително. – И единственият лазурен тюркоаз със златиста матрица с формата на паяжина, на който съм попадал.
— Къде е намерен?
— В една затънтена мина в Калифорния, известна като „Златният паяк“. Това е много стар рудник, изчерпан преди повече от столетие, и не се среща в известните книги и каталози. Въпреки това камъкът е толкова необикновен, че трябваше да го разпозная. Обаче нали разбирате, кариерата беше малка, с много малко производство на висококачествени тюркоази – предполага се не повече от осемнайсет-двайсет килограма годишно. Тази отдалеченост и местоположението й в Калифорния ми подложиха крак.
— Къде в Калифорния? – попита Пендъргаст, а гласът му беше дори още по-тих.
— На брега на езерото Солтън на северозапад от пустинния резерват „Анса Борего“ и южно от националния парк „Джошуа Трий“. От минералогична гледна точка много необичайно местоположение, защото единствената...
До този момент Пендъргаст беше седял неподвижно на стола, обаче сега, напълно неочаквано, с рязко движение се изправи и изхвръкна от офиса. Черното сако плющеше на гърба му, в едната си ръка стискаше разпечатката, а от устата му се чу накратко измърморена благодарност, която се понесе обратно към смаяния куратор.
15.
Помещението за съхраняване на доказателства и имущество на Двайсет и шесто полицейско управление на Нюйоркската полиция не беше помещение в общоприетия смисъл, а по-скоро криволичеща бърлога от кътчета, ниши и скрити места, отделена от останалата част на мазето на участъка с дебела телена мрежа. Сградата беше стара и в мазето силно миришеше на мухъл и селитра. Понякога на лейтенант Питър Англър се струваше, че ако вземат да организират претърсване, зад някоя стена ще открият зазидания скелет, вдъхновил По[10] да напише „Бъчвата с амонтилядо[11]“. Сега стоеше пред големия прозорец, вграден в мрежата, на който имаше надпис: „Склад за доказателства“. Чуваше слабо чукане и драскане от пространствата отвъд гишето. Мина още минута и от сумрака изплува сержант Мълвахил, носещ с две ръце малка кутия за доказателства.
— Това е, сър – каза той.
Англър кимна, след това направи няколко крачки надолу по коридора и влезе в помещението за писане на доклади. След като затвори вратата, изчака Мълвахил да остави кутията в преходния шкаф, вграден в общата стена. Подписа бележката и я върна обратно през отвора. След това занесе кутията за доказателства на най-близката маса, седна с кутията пред себе си, вдигна капака и надникна вътре.
Нищо.
Всъщност нищо беше леко преувеличение. Имаше няколко проби от дрехите на Олбън Пендъргаст, парче кал от тока на една обувка, пъхнато в малко пликче с цип. Имаше и няколко смачкани куршума, извадени от автомобилни каросерии, обаче все още ги изследваха в отдела по балистика.
Единственото истинско веществено доказателство – парче тюркоаз – не беше тук. Беше останала малката пластмасова кутийка, в която го сложиха... преди Пендъргаст да го изпише.
Шестото чувство на Англър не го беше подвело – камъка го нямаше. Но се беше надявал, макар да знаеше, че е напразно, Пендъргаст да е върнал тюркоаза. Вторачен в кутията за доказателства, почувства как постепенно започва да се ядосва. Агентът бе обещал да го върне след двайсет и четири часа... които бяха изтекли преди два дни. Англър не беше успял да се свърже с него – многобройните му позвънявания останаха без отговор.
Колкото и да го беше яд на Пендъргаст, повече се ядосваше на самия себе си. На практика агентът на ФБР беше молил за тюркоаза – на аутопсията на своя собствен син – направо да не повярваш – и в момент на слабост, в разрез със здравия разум, Англър беше отстъпил. И в резултат какво? Пендъргаст не бе оправдал доверието му.
По дяволите, какво ли прави е камъка?
Нещо размазано и черно се мерна в периферното му зрение и Англър се обърна, за да види самия агент – появил се като по магия в резултат на неговите мисли – застанал на прага на помещението за писане на доклади. Пендъргаст се приближи безмълвно и докато Англър го наблюдаваше, бръкна в джоба си и му предаде тюркоаза.
Детективът се вторачи внимателно в камъка – беше същият или поне така изглеждаше. Той отвори пластмасовата кутия, сложи тъмносиния камък вътре, затвори капака и я сложи в кутията за доказателства. След това погледна отново Пендъргаст.
— Какво се очаква да кажа за това? – попита той.