Агентът отвърна на вторачения му поглед с любезно изражение.
— Надявах се да ми благодарите.
— Да ви благодаря? Задържахте камъка четиресет и осем часа по-дълго, отколкото ви бях отпуснал. Не отговаряхте на обажданията ми. Агент Пендъргаст, правилата за регистрация и движение на веществените доказателства не съществуват безпричинно и тяхното нарушаване е крайно непрофесионално.
— Познавам правилата за регистрация и движение на веществените доказателства не по-зле от вас, който ми позволихте да взема камъка въпреки, а не според тях.
Англър си пое дълбоко дъх. Гордееше се с това, че умее да запазва спокойствие и проклет да е, ако позволи този призрак в черно, този сфинкс да го извади от равновесие.
— Кажете ми защо го задържахте толкова дълго?
— Опитвах се да установя откъде идва.
— И успяхте ли?
— Резултатите още не са окончателни.
Още не били окончателни. Отговорът не би могъл да бъде по-неясен. Англър направи пауза. След това реши да опита друг подход.
— Поемаме нов курс в преследването на убиеца на вашия син.
— Наистина?
— Ще проследим, доколкото можем, движенията на Олбън в дните и седмиците преди убийството.
Пендъргаст изслуша в мълчание това. След това с леко свиване на раменете се обърна, за да си върви.
Англър не успя да се сдържи въпреки усилията и раздразнението му изби:
— Свиване на рамене и това е всичко?
— Вижте, лейтенанте, много бързам. Отново ви благодаря, че ми позволихте да взема тюркоаза. А сега, ако нямате нищо против, трябва да си вървя.
Обаче Англър още не беше свършил с него, затова го последва до вратата.
— Толкова ми се иска да зная какво, по дяволите, се върти из главата ви? Как може да сте толкова... безразличен? Не искате ли да знаете кой е убил вашия син?
Обаче Пендъргаст вече беше завил зад ъгъла на помещението за писане на доклади. Англър се беше вторачил с присвити очи в празната рамка на вратата. Чуваше леките бързи крачки на Пендъргаст надолу по каменния коридор към стълбището, което извеждаше на първия етаж.
Най-накрая, когато крачките се бяха отдалечили и вече не се чуваха, той се обърна, затвори кутията с доказателствата и почука на общата стена със склада за доказателства, за да предупреди Мълвахил, след което остави кутията в преходния шкаф.
После погледът му още веднъж, като от само себе си, се плъзна към празната врата.
16.
Привлекателната брюнетка на около трийсет с лъскава, дълга до раменете коса се отдели от тълпата, която се въртеше из огромната ротонда на музея, изкачи се бавно по широкото централно стълбище на втория етаж, след което закрачи по кънтящия мраморен коридор към врата, фланкирана с нарисувани изображения на анасазки петроглифи[12], осветени с вкус. Тя се спря, пое си дълбоко дъх, след това прекрачи прага. Зад нея зад малка дървена катедра стоеше оберкелнерът, който я изгледа въпросително.
— Имам резервация за обяд. За двама души на името Грийн. Марго Грийн.
Мъжът провери в компютъра.
— Точно така, доктор Грийн. Вашият сътрапезник вече ви очаква.
Марго последва келнера, който я поведе по пътеките между застланите с ленени покривки маси. Тя се огледа. Знаеше, че помещението има интересна история. В началото тук е била погребалната зала на анасазите, пълна с десетки индиански мумии в оригиналните си сгънати пози, заедно с безброй съдове, одеяла и върхове на стрели, измъкнати от Аризонската пещера с мумии и други гробища в началото на XIX век. С времето залата станала спорна и в началото на 70-те години на XX век група навахо дошла в Ню Йорк, за да демонстрира пред музея в знак на протест срещу онова, което те наричали оскверняване на гробове. Без много шум залата била затворена, а мумиите – махнати. Така си стояла с десетилетия, докато само преди две години един проницателен служител осъзнал, че е много подходяща за луксозен ресторант, където кураторите да се срещат с донори, членове на музея и важни гости. Беше наречен „Чако“ и запази красивите стари стенописи, които бяха украсявали първоначалната зала. Бяха направени така, че вътрешността да прилича на вътрешността на анасазка кива – както били известни церемониалните помещения на тези индианци. Разбира се, без мумифицираните останки. Беше махната и разделителната стена от тухли в далечния край, за да се открият големите прозорци, извисяващи се над „Мюзиъм Драйв“, сега подпалени от ярката слънчева светлина.
Марго стрелна благодарен поглед към прозорците.
Лейтенант Винсънт д’Агоста в момента се изправяше до маса, която беше точно пред нея. Изглеждаше така, както когато го бе видяла за последен път – може би малко по-слаб, в по-добра форма и с пооредяла коса. Начинът, по който сегашният му вид се сблъска с онзи, който беше запазила предано в паметта си, я трогна със странна смесица от благодарност и меланхолия.