— Аз? – възкликна Марго. – Защо?
— Защото си антрополог.
— Да, но моята специалност е етнофармакология. От магистратурата насам не съм се занимавала с физическа антропология.
— Сигурен съм, че мнозина от антрополозите тук не могат да стъпят и на малкия ти пръст. А и мога да ти имам доверие. Ти работиш тук, познаваш музея, но не си част от служителите.
— Моите проучвания отнемат доста време.
— Само един поглед. Когато имаш малко време. Ще съм благодарен да чуя твоето мнение.
— Наистина не мога да разбера какво общо може да има стар хотентотски скелет с убийството.
— Аз също не знам. Обаче засега това е единствената ми следа. Марго, направи го за мен. Познавала си Марсала. Моля те, помогни ми да разкрия убийството му.
Марго въздъхна.
— Как бих могла да откажа, щом поставяш въпроса по този начин.
— Благодаря ти. – Д’Агоста се усмихна. – Обедът е за моя сметка.
17.
В избелели джинси, риза от същия плат с метални тик-так копчета и стари каубойски ботуши, агент Алойшъс Шингу Л. Пендъргаст огледа езерото Солтън от покрайнините на Националния природен парк „Сони Боно“[14], обрасли с овесена трева. Виждаха се кафяви пеликани, които се виеха над тъмните води, стрелкайки се в различни посоки с писъци. Беше десет и половина сутринта, а температурата не мърдаше от приятните 42-43 градуса.
Мнозина наричаха Солтън море, но то определено си беше вътрешно езеро, възникнало случайно след произшествие със зле замислена мрежа от напоителни канали, разрушени от силни дъждове, които карат водите на река Колорадо да се излеят в долината Солтън, заливайки едноименния град. Така се създава езеро, което покрива площ от почти 640 квадратни километра. Известно време районът се запазва плодороден и по крайбрежието възникват ваканционни селища. Обаче със спадането си водата става все по-солена и селищата остават буквално на сухо. Летовниците престават да идват и курортите фалират. Сега районът със своите пусти хълмове и покрити със сол брегове, заобиколен от паркинги за потрошени каравани и изоставени курорти от 50-те години на XX век, приличаше на свят след ядрен Армагедон. Земята беше обезлюдена, превърнала се в скелет, изпържена до бяло – брутален пейзаж, където нямаше живот, като се изключат хилядите птици.
Мястото се стори много привлекателно на Пендъргаст.
Той прибра мощния бинокъл и се върна при колата си – перлен „Кадилак Девил“от 1998 година. Качи се обратно на шосе 86 и следвайки пътя покрай западния бряг на езерото, започна да се изкачва към Импириъл Вали. По време на пътуването спираше при крайпътните сергии и антикварните магазини с тъжен вид, където прекарваше известно време в разглеждане на стоката. Питаше и за колекционерски предмети като заложени индиански бижута, раздаваше визитки и от време на време купуваше по нещо.
Около обед насочи кадилака по един неотбелязан на картата черен път, кара няколко километра и спря в подножието на възвишенията Скерит – поредица голи хребети и върхове, оглозгани до кокал от ерозията и напълно лишени от живот. Взе бинокъла от пътническата седалка и започна да се изкачва по най-близкото възвишение. Когато наближи върха, забави крачки. Прислони се зад една голяма скала, сложи бинокъла пред очите си и предпазливо надникна над ръба й.
На изток полите на планината се спускаха до пустинята и може би дори до пустите брегове на езерото Солтън, което лежеше на около километър и половина по-нататък. Вихрушки пълзяха по солените плоски повърхности, повдигайки циклони от прах.
Под него, на половината разстояние между хълмовете и брега, от равната пустиня се издигаше странна постройка – съсипана от капризите на времето и порутена. Представляваше конструкция от бетон и дърво, някога боядисани в ярки цветове, но сега избелели почти до бяло, осеяна с фронтони, минарета и пагоди, подобно на някакъв фантастичен мелез между китайски храм и увеселителен парк. Това беше някогашното солтънско „Фонтебло“. Преди шейсет години бе най-пищни— ят комплекс край езерото Солтън, известен като Южен Лас Вегас, посещаван от филмови звезди и гангстери. Един от филмите на Елвис е заснет по неговите плажове и широки веранди. „Глутницата плъхове“[15] беше пяла в неговите салони, а хора като Франк Костело[16] и Мо Далиц[17] бяха сключвали сделки в задните стаички. Обаче един ден водите на езерото се отдръпнали от елегантните кейове на летовището, нарастващото съдържание на сол убило рибата, която водата изхвърлила по бреговете на вонящи разлагащи се купчини. Затова комплексът бе изоставен на слънцето, ветровете и мигриращите птици.