Той се приближи към младежите, които го наблюдаваха, без да помръдват, с присвити очи. Над главите им електрическите жици и тези на кабеларките пресичаха и кръстосваха улицата безброй пъти, хвърляйки я в постоянен полумрак, провиснали под собствената си тежест, подобни на заплашителен облак. В зловонната улица беше горещо като в пещ. Въздухът вонеше на отпадъци, кучешки изпражнения и парлив дим. Докато се приближаваше, младежите, без да се изправят от местата си, плъзнаха автоматите от раменете в ръцете си. Пендъргаст не направи опит да мине покрай тях, а се насочи към по-големия от двамата.
Момчето – сигурно не беше на повече от шестнайсет – огледа агента от главата до петите с любопитство, враждебност и презрение. Със своя черен костюм, бяла риза и копринена вратовръзка Пендъргаст приличаше на пришълец от друга планета в знойната жега.
— Къде отиваш, гринго? — попита момчето със заплашителен тон. Докато го правеше, другият младеж – по-малък и с бръсната глава – се изправи и небрежно насочи автомата към Пендъргаст.
— Моят син – отговори Пендъргаст.
Младежът се изкиска и размени поглед със своя другар. Без съмнение това беше нещо обичайно: баща да търси своя опак син. Младежът с бръснатата глава май беше привърженик на идеята Пендъргаст да бъде застрелян без допълнителни въпроси, но по-ниският, който, изглежда, беше началникът, отхвърли това хрумване. С цевта на автомата покани Пендъргаст да вдигне ръце. Агентът се подчини и гологлавият го претърси. Взе паспорта му, после портфейла. Малката сума пари в него беше взета и веднага поделена. Когато пазачът намери пистолета му, започна караница. По-ниският грабна .45-калибровото оръжие от гологлавия и започна да го размахва пред лицето на Пендъргаст, бълвайки ядни въпроси на португалски.
Агентът сви рамене.
— Моят син – повтори той.
Спорът продължи и скоро около тях се събра малка групичка любопитни зяпачи. Изглежда най-накрая гологлавият щеше да се наложи. Пендъргаст бръкна в тайния джоб на сакото си и извади бала банкноти – хиляда реала – и ги предложи на по-ниския младеж.
— Моят син – повтори той с тих, незаплашителен глас.
Младежът се вторачи в парите, но не ги взе.
Пендъргаст отново бръкна в джоба и извади още хиляда реала и ги добави към пачката, която държеше. Две хиляди реала – или хиляда долара – бяха много пари в общност като тази.
— Моля, пуснете ме да вляза – каза той, докато лекичко размахваше парите пред пазача.
С неочаквана гримаса младежът грабна парите.
— Боклук – промърмори той.
Това предизвика друг словесен изблик от бръснатия му другар, който очевидно предпочиташе просто да застрелят Пендъргаст и да приберат парите. Обаче по-ниският го накара да млъкне с поредица псувни. Върна паспорта и портфейла на агента, задържайки пистолета.
— Чупката – каза младежът, махвайки му пренебрежително с ръка, – кучи сине.
— Благодаря. – Докато Пендъргаст минаваше край импровизирания контролен пост, видя с ъгъла на окото си как младежът с обръснатата глава се отдалечи от групата и изчезна в една задна уличка.
Пендъргаст закрачи нагоре по централната улица на фавелата, която бързо се раздели на объркващ лабиринт от все по-тесни улички, които се пресичаха и преплитаха, извиваха се чудато и от време на време най-неочаквано се оказваха запушени. Докато минаваше, хората мълчаливо го оглеждаха – някои с любопитство, други подозрително. От време на време се спираше, за да попита някого:
— Моят син? – Но това се посрещаше с рязко и безмълвно поклащане на глава и бързо отминаване, сякаш бягаха от безсмислиците на някой луд.
Опитвайки се да преодолее замъглеността, причинена от лекарствата, Пендъргаст попиваше всичко наоколо. Трябваше да разбере. Уличките бяха сравнително чисти, макар по тях от време на време да се срещаха кокошки и измършавели бездомни кучета. Не видя оръжия, като се изключат тези на двамата пазачи, нито открито продавани наркотици или някакви други криминални прояви. Сякаш в гетото цареше по-голям порядък, отколкото в града отвъд неговите граници. Сградите бяха украсени с диво многообразие от шарени плакати и обяви, много от които се бяха отлепили и потрепваха на вятъра. Шумът беше оглушителен. От прозорците се лееше бразилска музика, разговори или шумни караници. И от време на време по някоя ядна псувня. Въздухът миришеше силно на пържено месо.
От време на време го подминаваха мотопеди и ръждиви велосипеди. Почти не се виждаха автомобили. На всяко кръстовище имаше поне по един барзинъо – ъглов бар с мърляви пластмасови маси, в който дузина мъже седяха пред древен телевизор с бутилки бира „Скол“ в ръка, за да гледат неизбежната футболна среща. Гласовете им се чуваха от всички посоки, когато някой отбележеше гол.