Пендъргаст почувства как силата на волята му отслабва. Главата му внезапно олекна, а болката се впи в костите му. Той си пое дълбоко дъх и попита:
— Откъде знаете всичко това?
— Защото бях помощник на вашия син в новия Град на ангелите. Бях неговата дясна ръка. Познавах го по-добре от всички, може би с изключение на Даника.
— А защо ми разказахте тази история?
Фабио седна на мястото си и се поколеба за миг, преди да отговори.
— Казах ви, господине, че е мой дълг. Преди три седмици Адлер отново напусна фавелата. Каза ми, че отива в Швейцария, а оттам в Ню Йорк.
— Швейцария? – попита Пендъргаст, внезапно разтревожен.
— След смъртта на Даника Олбън-Адлер ме накара да обещая, че ако се случи нещо с него, ще намеря баща му и ще му разкажа за неговото изкупление.
— Изкупление! – повтори Пендъргаст.
Фабио продължи:
— Но така и не успя да се превъзмогне и да ми каже вашето име, нито ми обясни как бих могъл да се свържа с вас. Няма го от три седмици... нищо не се чу. А сега идвате вие и ми казвате, че е мъртъв. – Фабио отпи още една голяма глътка от бирата. – Разказах ви историята, която той искаше да ви разкажа. Изпълних дълга си.
Настъпи дълго мълчание, което никой от двамата мъже не наруши. Най-накрая Фабио въздъхна:
— Вие не ми вярвате.
— Къщата на Олбън, онази която изгоря, какъв е нейният адрес?
— Улица „Параноа“ трийсет и едно.
— Ще накарате ли хората си да ме закарат дотам?
Фабио се смръщи.
— Там няма нищо освен развалини.
— Въпреки това ви моля.
След миг колебание Фабио кимна.
— А този Юмрук, за когото стана дума. Той къде живееше?
— Тук, разбира се – сви рамене Фабио, сякаш това беше нещо очевидно. – Нещо друго, господине?
— Бих искал да си получа обратно пистолета.
Фабио се обърна към един от охранителите си.
— Върнете му пистолета.
Минутка по-късно оръжието на Пендъргаст се появи. Той го пъхна в джоба на сакото. Бавно, много бавно прибра паспорта, портфейла и пачката банкноти от бюрото. После с едно последно кимване в знак на благодарност към Фабио, се обърна и последва въоръжените мъже от кабинета надолу по стълбището и навън във врящата улица.
40.
Точно в два и четвърт следобед Д’Агоста влезе в помещението за видеонаблюдение на музея. Хименес беше помолил да се видят и той се надяваше срещата да не продължи повече от петнайсет минути: беше я планирал в промеждутъка на две планетарии представления, защото не беше сигурен дали ще може да понесе още една осемдесетдецибелова разходка из космоса.
Хименес и Конклин седяха на малка маса и пишеха на лаптопите си. Д’Агоста отиде при тях, лавирайки между рафтовете с оборудване.
— Какво става? – попита ги той.
Хименес се изправи.
— Свършихме.
— Така ли?
— Прегледахме всички записи на охранителните камери при входа на музея от шести април до дванайсети юни, деня на убийството на Марсала. Това е седмицата, в която никой от очевидците не си спомня да е виждал убиеца в музея. Подсигурихме се с още една седмица, за да не пропуснем нещо. – Той махна към лаптопа. – Разполагаме със записа, който ти намери, от късния следобед на дванайсети юни, когато влиза в музея. Имаме записи как влиза и излиза на двайсети април и друго влизане и излизане на четиринайсети април.
Д’Агоста кимна. Двайсети април съвпадаше с деня, когато за последен път е поръчан скелетът на Паджет. А четиринайсети април без съмнение беше денят, когато гостуващият учен за пръв път се беше срещнал с Марсала, за да уредят изследването. Дванайсети юни беше денят на убийството.
Той седна на стола до бюрата им.
— Добра работа – похвали ги Д’Агоста. И наистина го мислеше. Беше досадно изпитание всеки ден да гледаш зърнисти видеозаписи един след друг, докато очите ти постепенно започнат да смъдят и сълзят под акомпанимента на Големия взрив. Двамата бяха открили две по-раншни дати, на които убиецът беше идвал в музея, и запис как влиза в сградата в деня на убийството. Обаче още не бяха намерели запис на излизането му след убийството.
Понякога се питаше защо беше накарал хората си да свършат тази работа. Заподозреният в убийството беше мъртъв – самоубийство. Не се налагаше да събират доказателства за бъдещ процес. Предполагаше, че причината е в старомодното ченге, което дремеше у него: то искаше да сложи черешките на всички торти.