В този момент шофьорската врата с форма на крило на чайка се отвори нагоре и от колата, без да обръща внимание на движението, слезе мъж. Една от приближаващите коли едва не го блъсна и трябваше да влезе в насрещната лента, а шофьорът гневно натисна клаксона. Слезлият не му обърна никакво внимание, блъсна вратата да се затвори и се отправи към терасата на кафенето. Габлер се вторачи в него. Изглеждаше също толкова необичайно, колкото колата си. Беше блед – Габлер никога не бе виждал по-блед човек. Очите му бяха черни и пълни с болка, а походката – бавна и несигурна като на пиян, който се опитва да мине за трезвен. Габлер видя, че вътре мъжът размени няколко думи с управителката, след това излезе и седна на няколко маси от неговата. Габлер отпи още една глътка пфлюмли и тогава се сети за филийката с месо, която си беше приготвил. Отхапа, като през цялото време се опитваше да не зяпа твърде открито непознатия. С ъгълчето на очите си забеляза, че сервираха на мъжа нещо, което приличаше на абсент. Напитка, която едва наскоро беше узаконена в Швейцария.
Габлер вдигна вестника и насочи вниманието си към трета страница, като от време на време си позволяваше да хвърли поглед към мъжа, седнал по-надолу на терасата. Седеше неподвижен като камък, без да обръща внимание на нищо и никого, със светли очи, вторачени в нищото почти без да премигват. От време на време поднасяше чашата абсент до устните си. Габлер забеляза, че ръката на мъжа трепери и всеки път, когато оставяше чашата, тя потракваше по масата.
Скоро чашата остана празна и беше поръчана нова. Габлер изяде месото и хляба, изпи пфлюмлито и прочете вестника. Накрая странният непознат бе забравен заради отдавна установените занимания в един типичен за Габлер следобед.
Изведнъж се случи нещо, което привлече вниманието му. Той забеляза, че откъм търговския площад към тях бавно идва пътен полицай. В ръката си стискаше кочан с глоби и оглеждаше всяка от паркиралите коли. От време на време, когато попаднеше на неправилно паркирал автомобил или времето на апарата бе изтекло, спираше, усмихваше се доволно, написваше фиша и пъхваше втория лист под чистачката.
Габлер погледна към ламборгинито. Вярно, че женевските правила за паркиране бяха византийски и строги, но пък и колата бе паркирана просто небрежно.
Сега полицаят наближи терасата на кафенето. Габлер гледаше сигурен, че облеченият в черно мъж ще скочи да си премести колата, преди ченгето да стигне до нея. Но не: той остана на мястото си, отпивайки от време на време от питието си.
Полицаят стигна до ламборгинито. Беше нисък и доста закръглен, с червендалесто лице и гъста бяла къдрава коса, която стърчеше изпод фуражката. Колата очевидно беше паркирана неправилно – вмъкната в тясното пространство под екстравагантен ъгъл. Показваше безразличие, дори презрение срещу властта и порядъка. Това предизвика по-голяма и самодоволна усмивка от обичайното, докато полицаят си плюнчеше пръста, за да отвори кочана. Фишът беше написан, но къде беше чистачката? Оказа се вградена в каросерията и му беше нужно известно време да я открие, но след това пъхна листчето с театрален жест под нея.
Едва сега, когато пътният полицай си тръгна, мъжът в черно стана от масата. Слезе от терасата, приближи се до полицая и застана между него и следващия автомобил. Без да говори, той само протегна ръка и показа ламборгинито.
Пътният полицай погледна от него към колата и обратно.
— Това вашата кола ли е? – попита той на френски.
Мъжът кимна.
— Господине...
— Моля, на английски – каза мъжът с американски акцент, който Габлер разпозна като южняшки.
Пътният полицай, подобно на повечето женевци говореше приличен английски. С въздишка, сякаш правеше голяма жертва, той смени езиците.
— Добре.
— Изглежда съм извършил някакво нарушение на правилата за паркиране. Както можете да се уверите, тук аз съм чужденец. Моля да ми позволите да преместя колата и нека забравим за глобата.