— Моля, докладвайте – нареди Англър.
Единият от администраторите пристъпи напред.
— Сър, свършихме с прегледа на записите на Службата за транспортна безопасност.
— Слушам.
— Както поискахте, се върнахме и прегледахме всички налични видеозаписи, направени през последните осемнайсет месеца. Търсихме доказателства, че жертвата може да е пътувала до Щатите на дати, различни от четвърти юни тази година. Открихме такива доказателства. Жертвата, използвайки същото фалшиво име Топенъс Ландбърг, е влязла в страната от Бразилия приблизително година по-рано, на седемнайсети май, през летище „Дж. Ф. Кенеди“. Пет дни по-късно, на двайсет и втори май, е летяла обратно за Рио.
— Нещо друго?
— Да, сър. Използвайки документацията на Департамента за вътрешна сигурност, установихме, че мъж със същото име е взел полет от „Ла Гуардия“ до Ол— бъни на осемнайсети май и се е върнал на двайсет и първи същия месец.
— Фалшив бразилски паспорт – каза Англър. – Трябва да е бил с отлично качество. Питам се откъде ли го е взел?
— Без съмнение подобни неща се намират много по-лесно в страна като Бразилия, отколкото тук – отбеляза Слейд.
— Без съмнение. Какво друго?
— Това е всичко, началство. В Олбъни следата беше изгубена. С помощта на местните полицейски сили проверихме всички възможности: туристически фирми, автогари, местни летища и авиокомпании, хотели и фирми за автомобили под наем. Няма други данни за Топенъс Ландбърг, докато не се качва на самолета обратно за „Ла Гуардия“ на двайсет и първи май. А оттам за Бразилия на следващия ден.
— Благодаря. Отлична работа. Свободни сте.
Англър изчака, докато двамата полицаи излязат от кабинета му. След това кимна на Слейд и с жест го покани да седне на стол. От една от купчините документи в краищата на бюрото извади дебело тесте големи картотечни фишове, попълвани ентусиазирано през последните няколко дни от сержанта.
— Защо ли нашият приятел Олбън е ходил до Олбъни? – попита Англър.
— Нямам представа – отговори Слейд. – Обаче съм готов да се обзаложа, че между двете пътувания има връзка.
— Олбъни е малък град. Летището и автобусната гара лесно биха се побрали в чакалнята на Пристанищната управа. За Олбън би било трудно да скрие следите си там.
— Откъде знаеш толкова много за Олбъни?
— Имам роднини в Колони на северозапад от града. – Англър насочи вниманието си към фишовете. – Здраво си се потрудил. В някой друг живот би могъл да работиш като журналист в жълтата преса.
Слейд се усмихна.
Англър започна бавно да прехвърля фишовете.
— Данъчните декларации на Пендъргаст и нотариалните му актове. Не мисля, че ти е било лесно да се сдобиеш с тях.
— Пендъргаст е много потаен човек.
— Виждам, че е собственик на четири имота: два в Ню Йорк, един в Ню Орлиънс и друг тук наблизо. Онзи в Ню Орлиънс е паркинг. Странна работа.
Слейд сви рамене.
— Не бих се изненадал, ако притежава имоти и зад граница.
— Нито аз. Обаче, сър, боя се, че това няма да мога да изровя.
— Не е толкова важно. – Англър остави тези фишове на бюрото и взе друг комплект. – Досието с осъществените арести и постигнатите присъди. – Той ги запре— листва. – Впечатляващо. Наистина много впечатляващо.
— На мен ми се стори най-интересна статистиката на броя заподозрени, загинали при опита да ги арестува.
Англър потърси статистиката, прегледа я и повдигна вежди от изненада. После продължи да рови из фишовете.
— Виждам, че има еднакъв брой похвали и порицания.
— Моите приятели в бюрото казват, че е противоречив. Самотен ловец. Той е богат и независим, взима заплата от долар на година, просто за да бъде назначението му законно. През последните години висшите ешелони на ФБР са възприели подхода „долу ръцете“ заради процента на неговите успехи, разбира се, стига да не направи нещо нечувано. Изглежда има поне един невидим и силен покровител някъде във висшата йерархия на Бюрото. Може би и повече.
— Ясно – каза лейтенантът и започна отново да прехвърля фишовете.
— Служба в специалните части? Какво е правил там?
— Засекретено. Всичко, което успях да науча, е, че е спечелил няколко медала за храброст под вражески огън и е осъществил определени важни акции под прикритие.
Англър струпа фишовете на купчина, след това ги подравни и бутна настрана.
— Лумис, всичко това не те ли обърква?
Слейд задържа погледа на Англър.
— Обърква ме.