Д’Агоста кимна.
— Ако нямате нещо против, нека аз да говоря с нея.
— Разбира се.
Д’Агоста си погледна часовника. Шест и половина. Отвори вратата на лимузината и слезе със сумтене. Последва полицая по пътеката и изчака, докато позвъни на вратата. Малко по-късно на вратата се появи жена. Благодарение на дългата си практика Д’Агоста почти несъзнателно възприе подробностите: метър и седемдесет и два, шейсет и два-три килограма, брюнетка. В едната ръка стискаше чиния, а в другата кухненска кърпа. Беше облечена за работа с гащеризон, който макар и стар, бе чист и добре изгладен. Когато видя полицая, изражението й се превърна в смесица от безпокойство и надежда.
Д’Агоста пристъпи.
— Госпожо, вие ли сте Керълайн Ръд?
Жената кимна.
Д’Агоста й показа значката си.
— Аз съм лейтенант Винсънт Д’Агоста от Нюйоркското полицейско управление, а това е Ектор Ортильо от полицията в Гари. Питам се дали бихте могли да ни отделите няколко минути от времето си?
Жената се поколеба съвсем малко, после кимна:
— Да. Да, разбира се. Моля, влезте.
Тя отвори вратата по-широко и ги въведе в малка всекидневна. Мебелите бяха стари, но функционални, добре поддържани и безупречно чисти. Д’Агоста отново остана с впечатлението за домакинство, в което парите са намалели, но цивилизоваността и класата все още имат значение.
Госпожа Ръд ги покани да седнат.
— Искате ли лимонада? – предложи тя. – Или кафе?
Двамата мъже поклатиха глава.
От стълбата за втория етаж се чу шум и скоро се показаха две любопитни лица: момче на може би дванайсет и няколко години по-малко момиче.
— Хауи, Дженифър – каза жената, – трябва да поговоря с тези двама чичковци. Моля ви да се качите обратно горе и да си довършите домашните работи. Скоро ще свършим.
Двете деца изгледаха полицаите мълчаливо с широко отворени очи и след малко поеха обратно нагоре по стълбите и изчезнаха от поглед.
— Извинете ме за миг – само да оставя тази чиния. – Жената тръгна към кухнята, след това се върна и седна срещу Д’Агоста и полицая от Гари.
— С какво мога да ви помогна? – попита тя.
— Дойдохме да поговорим за вашия съпруг – обясни Д’Агоста. – Хауърд Ръд.
Надеждата, която се бе изписала по лицето й преди минути, сега отново се появи.
— О! – възкликна тя. – Да не би да имате нови доказателства? Жив ли е? Къде е?
Пламенността, с която бяха изстреляни тези думи, изненада Д’Агоста не по-малко, ако не и повече, от външния вид на къщата. През последните няколко дни си беше изградил определена представа за мъжа, атакувал специален агент Пендъргаст и най-вероятно убил Виктор Марсала: агресивно копеле без морален кодекс; користолюбив кучи син без или с много малко ценности, които да изкупят минусите му. Когато Тери Бономо и софтуерът на Нюйоркското полицейско управление за разпознаване на лица установиха самоличността на заподозрения като Хауърд Ръд, покойник, от Гари, Индиана, Д’Агоста беше доста сигурен на какво ще попадне, когато излетя, за да разговаря с жената му. Обаче надеждата в нейните очи го накара да преосмисли предположенията си. Внезапно изпита несигурност как да подходи.
— Не, не сме го намерили. Всъщност не съвсем. Причината да съм тук, госпожо Ръд, е желанието ми да науча повече за вашия съпруг.
Тя погледна Д’Агоста, после полицай Ортильо и отново Д’Агоста.
— Да не би да подновявате случая? Още тогава си помислих, че много бързо го претупаха. Искам да помогна. Само ми кажете какво да направя.
— Е, можете да помогнете, като ми кажете какъв човек беше. Като баща и съпруг.
— Е.
— Моля?
— Какъв човек е. Знам, че полицията го смята за мъртъв, но аз съм сигурна, че е жив някъде по света. Чувствам го. Сигурно има сериозна причина да изчезне. Някой ден ще се върне и ще обясни какво се е случило и защо.
Неудобството на Д’Агоста нарасна. Вярата в гласа на жената беше смущаваща.
— Госпожо Ръд, просто ни разкажете за него.
— Какво има да се казва? – Жената замълча за миг, за да си помисли. – Беше добър съпруг, отдаден на семейството си. Трудолюбив, верен, прекрасен баща. Не ходеше по кръчми, не залагаше, не е поглеждал друга жена. Баща му беше методистки проповедник и Хауърд бе възприел много от неговите добри черти. Не познавам по-упорит човек от него. Ако започне нещо, винаги го докарва докрай. Винаги. Изкарал е общинския колеж с миене на чинии. Като младеж е бил шампион по бокс и носител на „Златните ръкавици“. Освен на семейството си, държеше много на своята дума. Блъскаше се да задържи железарския си магазин на повърхността, блъскаше ден и нощ и не се отказа дори когато „Баумакс“ отвори магазин на шосе № 20 и търговията започна да замира. Не беше негова вината, че се наложи да вземе пари на заем. Само да знаеше кой...