Потокът думи изведнъж секна, а очите на жената леко се уголемиха.
— Моля, продължете – подкани я Д’Агоста. – Само да знаеше какво?
Жената се колебаеше. След това въздъхна, погледна към стълбата за втория етаж, за да се увери, че децата не могат да чуят, и продължи:
— Само да знаеше какви са хората, от които взе назаем. Нали разбирате, банката смяташе магазина за голям риск. Не искаха да му дадат заем. Парите не стигаха. – Тя преплете длани и се вторачи в пода. – Взе назаем от лоши хора.
Внезапно вдигна очи и погледна умолително право в Д’Агоста.
— Но човек не може да го вини за това, нали?
Д’Агоста можа само да поклати глава.
— Нощите, които прекарваше седнал на масата в кухнята, вперил очи в стената, без да продумва... о, направо ми късаше сърцето! – Жената избърса сълза.
— И накрая един ден изчезна. Просто така. Това стана преди повече от три години. Оттогава не се чу повече нищо за него. Но за това има причина – зная, че е така. – Изражението на госпожа Ръд стана предизвикателно. – Знам какво мисли полицията, но не го вярвам. И никога няма да го повярвам.
Когато Д’Агоста заговори, беше внимателен.
— Имахте ли някаква представа, че се готви да замине? Някакви признаци?
Жената поклати глава.
— Никакви, като изключим обаждането по телефона.
— Какво обаждане?
— Беше вечерта, преди да изчезне. Някой се обади по телефона. Беше доста късно. Той вдигна в кухнята. Говореше тихо – мисля, че не искаше да чувам. След това изглеждаше опустошен. Но не пожела да говори с мен, не искаше да ми каже за какво става дума.
— Значи нямате представа какво може да се е случило с него или къде може да е бил през цялото това време?
Жената отново поклати глава.
— Как свързвате оттогава двата края?
— Започнах работа в една рекламна агенция. Занимавам се с оформление и проектиране. Работата е почтена.
— А хората, от които съпругът ви е взел назаем? След като изчезна, заплашвали ли са ви? Някакви притеснения?
— Не, никакви.
— Случайно да имате снимка на вашия съпруг?
— О, да, и то доста. – Госпожа Ръд се обърна и протегна ръка към група рамкирани снимки върху помощната маса. Взе една от тях и я подаде на Д’Агоста. Той започна да я разглежда. Беше семейна снимка. Родителите в средата, а от двете им страни – децата.
Тери Бономо беше улучил десетката. Мъжът на снимката беше човекът от словесния портрет преди пластичната операция.
Когато понечи да върне снимката, госпожа Ръд неочаквано го хвана за китката. Хватката й беше изненадващо силна.
— Моля – каза тя, – помогнете ми да намеря съпруга си. Моля!
На Д’Агоста това му дойде в повече.
— Госпожо, имам лоши новини за вас. Преди малко ви казах, че не сме намерили съпруга ви. Обаче разполагаме с труп и се боя, че това е той.
Хватката върху китката му се засили.
— Нужна ни е проба от неговата ДНК, за да сме сигурни. Може ли да вземем назаем негови лични вещи – например четка за коса или четка за зъби? Разбира се, ще ви бъдат върнати.
Жената не отговори.
— Госпожо Ръд – продължи Д’Агоста, – понякога да не знаеш е много по-лошо, отколкото да знаеш, дори когато знанието се оказва много болезнено.
В продължение на няколко дълги мига жената остана вкопчена в китката му, после бавно разхлаби хватката си. Ръката й се свлече в скута. За момент придоби унесен вид. След това се стегна, стана, отиде при стълбището и започна да се качва, без да каже и дума.
Двайсет минути по-късно на задната седалка на патрулката на път за летище „О`Хеър“, Д’Агоста носеше в джоба на сакото си четка за коса на заподозрения, грижливо затворена в торбичка с цип. С разкаяние разсъждаваше колко погрешни могат да бъдат човешките предположения. Последното, което очакваше, беше спретнатата къща на булевард „Колфакс“ и пламенната и решителна вдовица, която живееше там.
Ръд може да беше убиец, но изглежда, че е бил добър човек, направил лош избор, който го е вкарал в неприятности. Д’Агоста беше виждал такива неща и преди. Понякога човек колкото повече се напъва, толкова повече затъва в лайната. Д’Агоста бе принуден да преоцени Ръд. Сега осъзна, че точно тази любов на Ръд към семейството му и зависимостта, в която се бе озовал, каквато и да беше тя, го бяха принудили да извърши ужасни неща, включително промяна на външния вид и самоличността. Не се съмняваше, че средството за натиск, използвано срещу него, беше малкото му семейство.