Слейд спря да пише.
— Да, сър.
— Няколко месеца по-късно Олбън пътува тайно до Адирондак, Ню Йорк, главна квартира на „Ред Маунтин“, частен военен подизпълнител.
Настъпи мълчание, докато Слейд обмисляше чутото от Англър.
— Смяташ, че Пендъргаст стои зад клането в джунглата? – най-накрая попита той. – И че някой от „Ред Маунтин“ му е помагал? Осигурил е финансирането, предоставил оръжията? Някакъв тип наемническа акция?
— Да, подобна мисъл ми мина през главата.
Слейд се смръщи.
— Но защо му е на Пендъргаст да се набърква в нещо подобно?
— Кой знае? Този тип е загадка. Обаче съм готов да се обзаложа, че знам защо е ходил Олбън в Адирондак. И защо е бил убит.
Слейд отново замълча и се замисли.
— Олбън е знаел за клането. Освен това има голяма вероятност да е бил там. Нали помниш: Пендъргаст каза, че е видял сина си веднъж, и то в бразилските джунгли. Може би Олбън е изнудвал баща си Пендъргаст и неговата връзка в „Ред Маунтин“ с онова, което е знаел? И те заедно са организирали смъртта му.
— Искаш да кажеш, че Пендъргаст е убил своя собствен син? – попита Слейд. – Това е прекалено дори за него.
— Да изнудваш баща си също е прекалено. Спомни си досието на Пендъргаст – знаем на какво е способен. Това може и да е теория, но е единственият отговор, който пасва на всички подробности.
— Защо да стоварва трупа на един Пендъргаст пред собствената си входна врата?
— За да отклони полицията от истинската следа. Цялата тази история с тюркоаза, предполагаемата атака срещу Пендъргаст в Калифорния – още една мистификация. Спомни си колко неотзивчив и незаинтересуван беше в началото. Стана по-дружелюбен едва когато започнах да откривам къде е ходил Олбън.
Отново за кратко се възцари мълчание.
— Ако си прав, има само едно нещо, което можем да направим – каза Слейд. – Върви в „Ред Маунтин“. Говори лично с този Барбо. Ако в неговата фирма има гнила ябълка, която продава оръжия по втория начин и прибира парите или участва пряко в някакви наемнически акции, той трябва да знае.
— Това е рисковано – поклати глава Англър. – Ами ако Барбо е замесеният? Все едно да влезеш в клетката на лъва.
— Току-що свърших проверката – обяви Слейд и потупа компютъра. – Чист е като арктически сняг. Орлов скаут, награждаван армейски рейнджьр, дякон в черквата, никога никакъв намек за скандал или криминално досие.
Англър обмисли чутото.
— Той е в най-удобното положение да започне едно тихо разследване в своята собствена фирма. И ако е забъркан – въпреки скаутския медал – това ще отклони вниманието му и ще го накара да излезе на светло.
— Аз си помислих същото – отговори Слейд. – По един или друг начин ще научим истината. Разбира се, стига да не се разчува за предприетите от нас действия.
— Добре, ще му предложим да си мълчим, ако положи искрени усилия. Ще подготвиш ли нужните документи и ще уведомиш ли екипа къде отиваме, с кого ще говорим и кога ще се върнем?
— Веднага се залавям. – И Слейд се обърна към работната си станция.
Англър остави картата настрана и стана от мястото си.
— Следваща спирка – каза той тихо – Адирондак, Ню Йорк.
49.
За втори път в течение на по-малко от седмица лейтенант Д’Агоста се озова в оръжейната зала на замъка на улица „Ривърсайд“. Нищо не се бе променило: същите редки оръжия зад витрините, ламперията от палисандрово дърво, декоративният таван. Останалите присъстващи бяха същите, както миналия път: Констънс Грийн, облечена в мека блуза от органза и тъмнокафява плисирана пола, и Марго, която му се усмихна разсеяно. Набиваше се на очи отсъствието на собственика на замъка – Алойшъс Пендъргаст.
Констънс се настани начело на масата. Изглеждаше по-неразгадаема от обикновено е кроткото си държане и старомоден акцент.
— Благодаря и на двама ви за това, че дойдохте – започна тя. – Помолих за вашето присъствие тази сутрин, защото имаме спешен случай.
Д’Агоста се отпусна на един от кожените столове, които заобикаляха масата, и изведнъж го изпълни лошо предчувствие.
— Моят попечител, нашият приятел, не е добре – всъщност е много болен.
Д’Агоста се наклони към масата.
— Колко болен?
— Умира.
Това беше посрещнато с шокирано мълчание.
— Значи е бил отровен като онзи тип в Индио? – попита Д’Агоста. – Мамка му! Къде е ходил?
— В Бразилия и Швейцария, за да се опита да разбере какво е станало с Олбън и защо той самият беше отровен. В Швейцария обаче рухнал. Намерих го в женевска болница.