— Къде е сега? – попита Д’Агоста.
— Горе, частна фирма се грижи за него.
— Доколкото разбрах – каза Марго, – на използващите еликсира на Езекия са били нужни месеци и години, преди да се разболеят и умрат. Пендъргаст трябва да е получил доза с много силна концентрация.
Констънс кимна.
— Да, неговият нападател е знаел, че ще има само една възможност. Също така е лесно да се предположи, като имаме предвид неговия по-бърз упадък, че мъжът, който го нападна край езерото Солтън и наскоро умря в Индио, е получил още по-голяма доза.
— Точно така – съгласи се Марго. – Получих доклада на доктор Семюълс от затвора в Индио. В скелета на мъртвия мъж се наблюдават същите необикновени съединения, които открих в скелета на госпожа Паджет, но в много по-голяма концентрация. Не е чудно, че еликсирът го е убил толкова бързо.
— Ако Пендъргаст умира – намеси се Д’Агоста, – защо, по дяволите, не е в болница?
Въпросът му беше посрещнат с втренчен поглед.
— Настоя да напусне женевската болница и да се прибере вкъщи с частен самолет линейка. Не е законно да държиш някого в болница против неговата воля. Той твърди, че никой не може да му помогне и няма да умре в болница.
— Господи – възкликна Д’Агоста, – какво можем да направим?
— Трябва ни противоотрова. А за да намерим такава, ни е нужна информация. Затова ви поканих. – Тя се обърна към Д’Агоста. – Лейтенанте, моля, разкажете ни какви са резултатите от скорошните ви проучвания.
Д’Агоста попи потта от челото си.
— Не зная доколко това има значение, но проследихме нападателя на Пендъргаст до Гари, Индиана. Преди три години е бил мъж на име Хауърд Ръд, семеен и собственик на магазин. Задлъжнял на лоши хора и изчезнал, оставяйки жена си и децата. Появи се преди два месеца с ново лице. Той е човекът, който нападна Пендъргаст и вероятно е убил Виктор Марсала. В момента се опитваме да запълним тази дупка в неговата история – къде е бил и за кого е работил. Обаче засега удряме на камък. – Д’Агоста погледна Марго. Още не бе казала нищо, но лицето й беше бледо.
За известно време се възцари мълчание. След малко Констънс отново взе думата.
— Не съвсем.
Д’Агоста я погледна въпросително.
— Съставям списък е жертвите на Езекия, като изхождам от предположението, че някой техен потомък е отговорен за отравянето. Две от жертвите са били Стивън и Етъл Барбо, съпружеска двойка. Умрели са от въздействието на еликсира. Оставят три сирачета, включително бебе, заченато по времето, когато Етъл взима еликсира. Семейството е живяло в Ню Орлиънс на улица „Дофин“, само на две къщи от къщата на Пендъргаст.
— Защо избра точно тях? – попита Д’Агоста.
— Те имат правнук Джон Барбо. Той е главен изпълнителен директор на военна подизпълнителска фирма, наречена „Ред Маунтин Индъстрийс“, богат човек, който живее като отшелник. Барбо е имал син – единствено дете. Младежът бил музикален феномен. Бил с крехко здраве и преди две години се разболява. Не успях да науча много подробности за болестта, но очевидно е удивила цял консилиум от лекари и специалисти със своите необичайни симптоми. Колкото и да са били гигантски техните усилия, не успяват да му спасят живота. – Констънс погледна Марго, после Д’Агоста и отново Марго. – Случаят е описан в британското медицинско списание „Лансет“.
— Нима искаш да кажеш – попита Д’Агоста, – че отровата, която е убила прапрабабата и дядото на Джон Барбо, е прескочила през поколенията, за да убие неговия син?
— Да. Преди да умре, момчето се оплаквало от вонята на гнили лилии. Открих и други подобни смъртни случаи в семейство Барбо, пръснати из различните поколения.
— Не мога да повярвам – поклати глава Д’Агоста.
— Аз пък го вярвам – проговори Марго за първи път. – Онова, което искаш да кажеш, е, че еликсирът на Езекия е предизвикал епигенетични[33] промени. Подобни промени се предават на поколенията. Отровите в околната среда са основната причина за епигенетичните промени.
— Благодаря – кимна Констънс.
В помещението отново настъпи мълчание.
Д’Агоста скочи на крака и започна неспокойно да крачи насам-натам, докато мозъкът му работеше на високи обороти.
— Добре, нека обобщим. Ти казваш, че Барбо е отровил Пендъргаст с еликсира, за да отмъсти не само за своите прародители, но и за смъртта на сина си. Как му е хрумнала подобна идея? Имам предвид, че едва ли е знаел какво се е случило с неговите прапрабаба и дядо, починали преди повече от столетие? И целият този заговор за отмъщение – убийството на Олбън, вкарването на парче тюркоаз в него, подмамването на Пендъргаст в другия край на страната – доста бароков по своята сложност. Защо? Кой би могъл да го измисли?