— Човек на име Топенъс Ландбърг – отговори Констънс.
— Кой? – попита Марго.
— Разбира се – Д’Агоста плесна с ръце и се обърна. – Олбън! Както вече казах, пътувал е до Ню Йорк. Според документите по случая на лейтенант Англър – до района на Олбъни, година преди да бъде убит.
— Седалището на „Ред Маунтин Индъстрийс“ е в Адирондак, Ню Йорк. – отбеляза Констънс. – На час и половина път с кола от Олбъни.
Д’Агоста отново се обърна.
— Олбън, това откачено копеле. От онова, което Пендъргаст ми е казвал, точно това е играта, която би играл с удоволствие. Разбира се, какъвто беше блестящ, знаел е всичко за еликсира на Езекия. Затова е намерил потомък на една от жертвите – човек както с мотив за отмъщение, така и със средствата да го осъществи. С Барбо, чийто син е умрял, улучил десетката. Олбън трябва да е научил нещо за характера на Барбо. Без съмнение той е от типовете, които уважават принципа „око за око“. Схемата е добра и от друга гледна точка: така и Барбо, и Олбън щели да отмъстят на Пендъргаст.
— Да, от този план вони на Олбън – кимна Констънс. – Вероятно е проучил солтънския „Фонтебло“ и мината за тюркоази. Казал е на Барбо: ето я схемата. Само трябва да синтезираш еликсира и да примамиш Пендъргаст на мястото.
— Обаче накрая измаменият е бил Олбън – отбеляза Марго.
— Големият въпрос е – продължи Д’Агоста – как всичко това ще ни помогне да разработим противоотрова?
— Трябва да разшифроваме формулата на еликсира, за да можем да спрем действието му. Щом Барбо е бил способен да го реконструира, ще можем и ние. – Констънс ги погледна. – Аз ще претърся сбирките в мазето, документите, семейните архиви и старата химическа лаборатория за формулата на Езекия. Марго, ще се заемеш ли отново с костите на госпожа Паджет? Като се имат предвид усилията на Барбо да се снабди с една от тях, трябва да съдържат важни улики.
— Да – каза Марго. – Освен това докладът от аутопсията на Ръд също може да ни помогне да разкрием формулата.
— А аз – обяви Д’Агоста – ще отида да проверя този тип Барбо. Ако открия, че е виновен, така ще го притисна, че формулата ще изскочи от...
— Не!
Това беше казано от друг глас, по-скоро продран шепот, който долетя от вратата на оръжейната зала. Д’Агоста се обърна натам и видя Пендъргаст. Той стоеше неустойчиво, облегнат на рамката на вратата, в размъкнат копринен домашен халат. Приличаше на труп, с изключение на очите, които блестяха като сапфири над подпухнали синьо-черни кожени торбички.
— Алойшъс! – изпищя Констънс, докато скачаше на крака. – Защо си станал от леглото? – Тя се втурна към него, заобикаляйки масата. – Къде е доктор Стоун?
— Лекарят е безполезен.
Тя се опита да го изведе от стаята, но Пендъргаст я отблъсна.
— Трябва да говоря – Той залитна, но успя да запази равновесие. – Ако сте прави, човекът, който е извършил това, е бил способен да убие моя син. Очевидно е силен и способен враг. – Той поклати глава, сякаш искаше да прочисти съзнанието си. – Ако го подгониш, се излагаш на смъртна опасност. Това е моя битка. И аз, никой друг... ще да стигна до края... трябва да стигна до края.
Изведнъж на вратата се появи мъж – висок и слаб, с очила от коруба на костенурка. Носеше раиран костюм, а около врата му беше провесен стетоскоп.
— Хайде, приятелю – каза той кротко. – Не бива да се изтощаваш. Хайде да се качим горе. Ето, можем да вземем асансьора.
— Не! – този път Пендъргаст възрази по-слабо. Очевидно усилието да стане от леглото го бе изтощило. Доктор Стоун го поведе внимателно, но решително. Докато вървяха надолу по коридора, Д’Агоста чу Пендъргаст да казва:
— Светлината. Колко е ярка! Моля ви, загасете я...
Тримата останаха на крака и се спогледаха.
Д’Агоста установи, че Констънс, която обикновено беше далечна и непроницаема, сега е зачервена и развълнувана.
— Прав е – каза Д’Агоста. – Барбо не е обикновен човек. По-добре да обмислим това. Трябва да поддържаме връзка и да обменяме информация. Една-единствена грешка може да ни унищожи.
— Точно затова няма да сбъркаме – тихо каза Марго.
50.
Кабинетът беше спартански, функционален и както подхождаше на личността на собственика – с не малко намеци за военна ефективност. На голямото писалище с блестяща политура нямаше нищо освен старомодна попивателна, настолен комплект от писалка и молив, телефон и една-единствена снимка в сребърна рамка – всички спретнато подредени. Нямаше компютър или клавиатура. В един от ъглите на дървен пилон висеше американското знаме. Стената зад бюрото беше покрита с книжни лавици, натъпкани с томове по военна история, годишниците на „Джейнс“ и ежегодните им сборници: „Бронирани части и артилерия“, „Обезвреждане на експлозивни оръжия“, „Военен транспорт и логистика“. На другата стена бяха подредени в редици рамкирани медали, награди и похвали.