Зад бюрото седеше мъж, облечен в делови костюм, снежнобяла риза и към нея тъмночервена вратовръзка. Седеше напълно изправен и носеше костюма като военна униформа. Пишеше с писалка и скърцането на перото беше единственият шум, който се чуваше в стаята. През единичния прозорец се виждаше малка група еднакви сгради с тъмни стъкла. Всички бяха заобиколени с двойна ограда от телена мрежа, завършваща с бодлива тела. Отвъд външната ограда се виждаше горичка, а зад нея синьото петно на езеро.
Телефонът започна да звъни и мъжът вдигна слушалката.
— Да? – попита той кратко. Гласът му сякаш беше пълен с чакъл, докато излизаше от дъното на широките му гърди.
— Господин Барбо – чу се гласът секретарката му от преддверието на кабинета, – тук има полицаи, които искат да се видят с вас.
— Добре, дай ми минутка – нареди той, – после ги въведи.
— Да, господине.
Мъжът остави слушалката на вилката. Остана неподвижен зад бюрото си в продължение на още няколко секунди. След като погледна само веднъж снимката, стана от стола. На малко повече от шейсет, движението му беше без усилие като на двайсетгодишен. Обърна се, за да провери външността си в малко огледало, което висеше на стената зад бюрото. Оттам в него се вторачи кокалесто и грубовато лице: сини очи, издадена брадичка, римски нос. Въпреки че вратовръзката му имаше съвършен възел, той го пооправи. След това се обърна към вратата на кабинета.
Докато го правеше, тя се отвори и секретарката му въведе двама души.
Барбо местеше поглед от единия на другия. Първият беше висок, с тъмноруса коса, малко разрошена от вятъра. Той се движеше властно и с лекотата на роден атлет. Другият беше по-нисък и смугъл. Той отвърна на погледа му с напълно безизразни очи.
— Джон Барбо? – попита по-високият от двамата.
Запитаният кимна.
— Аз съм лейтенант Англър от Нюйоркското полицейско управление, а това е моят партньор сержант Слейд.
Барбо стисна протегнатите им ръце и се върна на мястото си.
— Моля, седнете. Нещо за пиене? Чай, кафе?
— Благодаря, нищо. – Англър се настани на един от столовете пред бюрото, Слейд направи същото. – Е, господин Барбо, имате истинска крепост тук.
Барбо се усмихна.
— По-голямата част е театър. Ние сме частна военна компания. Научих, че се отплаща, ако се държим по съответния начин.
— Вижте, изпълнен съм с любопитство. Защо ви е било нужно да изграждате такава скъпа база далеч в провинцията, в средата на нищото?
— Защо не? – отговори Барбо. Когато Англър не отговори, той добави: – Родителите ми идваха всяко лято тук. Харесва ми районът на езерото Шрун.
— Разбирам – Англър кръстоса крак връз крак. – Природата тук е много красива.
Барбо кимна в потвърждение.
— Освен това земята е евтина. „Ред Маунтин“ притежава повече от хиляда акра за тренировки, симулация на военни действия, тестване на муниции и подобни. – Той направи пауза. – И така, господа, какво ви води в северната част на щата Ню Йорк?
— Всъщност „Ред Маунтин“. Поне отчасти.
Барбо се смръщи от изненада.
— Наистина? Какъв интерес може да има Нюйоркската полиция към моята фирма?
— Нали нямате нищо против да ми кажете с какво точно се занимава „Ред Маунтин Индъстрийс“? – попита Англър. – Порових се малко в интернет, обаче офи— циалната ви страница е твърде бедна на факти и цифри.
Изражението на Барбо още беше изненадано.
— Ние обучаваме и предоставяме помощ на клиенти от правозащитните органи, охранителния бизнес и армията. Занимаваме се и с научни изследвания в областта на най-модерните оръжейни системи и тактически и стратегически теории.
— Аха. А тези теории включват ли антитерористични действия?
— Да.
— Предоставяте ли помощ на място и административни подкрепа?
Настъпи малка пауза, преди Барбо да отговори.
— От време на време – да. Как по-точно бих могъл да ви помогна?
— Скоро ще ви кажа, ако ми позволите още един-два въпроса. Предполагам, че правителството на САЩ е вашият най-голям клиент?
— Да, така е – отговори Барбо.
— Значи може да се каже, че за вас като военен подизпълнител поддържането на добри отношения с него е от първостепенна важност? Имам предвид всички тези надзорни комитети на Конгреса и подобни.