— На теория, Питър, те търсят общ знаменател в човешките религии — отвърна ОХ.
— Това никога няма да стане. Затова толкова много ханзейски колонии имат свои култури и църкви. Майка ми не се отнасяше много благосклонно към Конгреса. Казваше, че единството никога нямало да притежава искрата на истинска църква. — Реймънд се намръщи, като си спомни за Рита Агуера и нейните икони и обреди. — Казваше, че в нейните очи архиотецът, говорителят на всички религии, винаги ще си остане само имитация на истински папа.
Компито се замисли.
— Уместна аналогия, Питър. Консолидирането е протекло на Земята, докато аз съм пътувал на борда на „Пири“. Конгресът на религиите е като старите Обединени нации, опитва се да представлява всички гледни точки, да намира обща почва.
Реймънд изсумтя.
— Той е повече политика, отколкото искрена религиозност, а единството е толкова скучно, че не може да вдъхнови никого. — Той заплува по гръб, потопи глава под водата и отново изплува, като плюеше. Избърса очи.
— Въпреки това, Питър, народът приема архиотеца за свой безпристрастен религиозен представител и правителството официално подкрепя обединената Църква. Нейната цел е да пази спокойствието на хората, а не да събужда страсти. Основната част от истински убедените вярващи вече са основали собствени изолирани религиозни колонии на нежелани светове, както отбеляза ти. Но повечето установиха, че не могат да живеят сами. Те зависят от ханзейските доставки и оборудване.
— Значи архиотецът няма никакво значение, също като великия крал.
— Не е вярно, Питър. Ти си изключително важен, защото Ханзейският съюз възнамерява да продължава да расте. Председателят Венцеслас няма да постигне почти нищо без теб.
— Какво облекчение! — Уморен от жизнерадостните делфини и свършил с плуването, Реймънд се покатери по каменните стъпала. ОХ му подаде пешкира и момчето енергично се избърса.
— Освен това архиотецът ще те короняса.
Можеше да поиска масаж, сауна, нещо за пиене или всеки сладкиш, който бе способен да си представи, но в момента не се сещаше за нещо конкретно. Вече беше учил и се бе упражнявал достатъчно за деня. Все още имаше съвсем бегла представа за всички важни неща, които се очакват от него, и определено не бе готов да играе ролята си.
Момчето навлече ален плюшен халат, който сякаш мигновено се затопли. Въпреки че продължаваше да изпитва известни съмнения, новото положение му се струваше приемлива промяна от предишния му живот.
57.
Талбун
Световните дървета бяха неспокойни — дълбоко съзнаваха някакъв надвиснал проблем в Спиралния ръкав, ала космическите страхове невинаги бяха понятни на последователите на световната гора. Гората знаеше повече, отколкото можеше да разбере, който и да било човек, дори всеотдаен зелен жрец.
Такива мащабни въпроси обаче рядко засягаха далечните колониални светове. Ежедневният живот бе бавен и тих, изпълнен с удовлетворение.
На рядко заселения Гарванов3 пристан старият зелен жрец Талбун знаеше, че е време да приключи работата и живота си. В пулсирането на световната гора усещаше, че предстоят големи събития, ужасни времена за много светове и хора.
Талбун обаче повече се вълнуваше за личните си задължения.
Докато вървеше сред шумолящите световни дървета, които покриваха склона край Колониалния град, той се вслушваше в зова на далечния Терок — центъра на световната гора, сърцето на дърветата. От десетилетия не се беше връщал у дома. Фиданките, които бе посадил на хребета над града, сега бяха по-високи от човешки ръст, сателитен разум на световната гора. Никога нямаше да види красивия свят, на който беше роден и израснал, където бе приел зеленината. Ала това не го измъчваше.
Гарванов пристан зависеше от него и Талбун го обичаше. Нямаше да изостави народа, колкото и да беше уморен, колкото и стар и немощен да се чувстваше. Животът му бе посветен на служба, молитви и грижи за световните дървета, затова бдеше и над народа, който служеше на гората. Нямаше да се поддаде на егоистичното си желание.
Все още.
Погали люспестия ствол на най-близкото дърво и чу мислите на гората.
— Скоро ще се слея с теб — промълви той. Щеше да умре тук, на Гарванов пристан. Плътта му щеше да натори почвата и да подхрани световните дървета — последният му принос за любимата гора. — Но първо трябва да си намеря заместник.
Само трябваше да прати зов и всички зелени жреци, всеки, който можеше да докосне ума на световната гора, щеше да усети посланието му. Тогава защо се колебаеше?