Бе видял достатъчно. Запъти се обратно към бара, поръча си голямо уиски и бързо го изпи на няколко глътки. После веднага си поръча второ. Този път взе чашата в ръка, отпивайки по малко и въпреки волята си се приближи към прозореца, който го притегляше с изгледа си към залива. Малките лодки още бяха там, плъзгайки се весело пред вятъра. Той погледа за малко, а после отиде да намери Леони.
32.
Сивкави облаци заплашително се бяха струпали над широката смълчана река Тапажос в Бразилия и Едуар д’Орвил, застанал на дървеното кейче в каучуковото находище Ору Велю, ги гледаше с тревога.
— Само още няколко дни ни трябват — каза той, — за да натоварим всичко и да заминем за Сантарем.
Още докато говореше, в далечината се дочу слабо боботене на гръмотевица — сякаш дъждовете щяха да започнат по-рано този сезон, а това означаваше, че няма да е възможно да се работи повече. Рано настъпилият дъждовен сезон щеше да им струва скъпо. Той въздъхна безсилен, нямаше да спечели от тази джунгла, винаги се случваше нещо. Всяка сутрин изсичаха просека и всяка вечер шубракът бе израснал наново, скривайки каучуковите дървета, налагаше се запотените работници, на крак от преди съмване, отново да изсичат лианите на светлината само на газените лампи, прикрепени към главите им.
Работниците влачеха огромните, тежащи две хиляди паунда8 всяка, топки на въжета с примка на края, складираха ги в трюма на катера, който стоеше в готовност да потегли за Сантарем на мястото, където Тапажос се влива в Амазонка. От катера каучукът щеше да бъде прехвърлен на параход и закаран до Манаус, откъдето щеше да се транспортира до Европа или Америка. Това бе означавало шест месеца, прекарани по Амазонка, понасяйки обезсърчителната й влажна зелена тишина и жестоко хапещите насекоми, тъпчейки се с хинин, предпазващ срещу малария и жълта треска, бранейки се от речни пирати, които биха убили всеки, без да им мигне окото, за да се сдобият с добро находище, наглеждайки работниците, повечето изпити от сушата в равнината на Сеарб, които работеха от сутрин до мрак, а после се напиваха и обезумели захващаха битки с мачете.
Тежък, суров живот и Едуар след шест месеца се почувства като работниците — изтощен. Нуждаеше се от малко цивилизация — добра храна, вино, жени и забавления.
— Домъчня ми за Манаус — каза той на партньора си Уил Харкърт.
— По дяволите — каза Уил, — единственото хубаво нещо след шест месеца в джунглата е, че цената на каучука се е покачила двайсет пъти в сравнение с последния товар. Черното злато на Амазонка. Ще станем милионери все пак, Едуар.
— Ако дъждовете се забавят, ще успеем да приготвим още половин тон, всички ще работят усилено до последната минута.
— О’кей, но да не е прекалено късно, когато си тръгваме — не ми се ще да се простудя по време на бурите.
Едуар мина през двора покрай бараките на лечебницата, сбръчквайки нос, подушил щипещата миризма от клокочещия в казаните над димящия огън латекс. Хванали бъркалки, дълги петнадесет фута9, работниците разбъркваха втвърдяващата се маса, повдигаха я, обръщаха я, завъртаха я около бъркалката, докато се превърне в солидна черна топка каучук. Пот се стичаше по гърбовете им, докато повдигаха тежката маса и се опитваха да разберат със замъглени от пушека очи колко още трябва да се вари.
Дворът се задъхваше от горещина под слънчевите лъчи. Едуар се запъти към пръснатите в безпорядък колиби на работниците и външните постройки към голямата къща. Тя бе повдигната от земята на дървени пръти, с разнебитена веранда, гледаща към реката, и бе онова, което той и Уил на шега наричаха дом. Дървеният под бе гол, на покрития с палмови листа покрив стояха тънките малки змийчета, които бяха застреляли с пушката, щом ги забелязаха там, термитите бяха прояли прътите, килвайки опасно на една страна крехката постройка. Цялото им имущество бе само няколко стоманени легла, още два-три хамака в случай, че им дойдат гости, а навън, на верандата, която им служеше едновременно за столова и всекидневна стоеше дървена маса и няколко стола. Той отвори една бутилка бира и си наля, намръщвайки се на вкуса й. Бе топла. Господи, колко хубаво щеше да бъде да имаше изстудена бира и гореща вана! Също и жена. Бе дошло време да се върне в Манаус и отново да влезе в крак със света.
Близостта на екватора и горещината сякаш разполовяваха Манаус като острие на нож, караха ги да се задъхват и да изнемогват от жега, докато вървяха по улица „Марешал Диодору“ към Търговската камара, нетърпеливи да проверят цената на каучука на световния пазар, преди да се отдадат на комфорта в хотел „Централ“. В сградата със сини керемиди се бяха стълпили собствениците на находища и каучуковите барони, елитът на Манаус, забогатели наскоро и изумително бързо от черното злато.