— Ммм — промърмори той. — Не знам… нещо не е наред.
— Може би ще има гръмотевична буря — предположи Едуар, протягайки се уморено.
Капитанът изправи кокалестата си ръка и двамата наостриха уши в тишината. Някъде далече, отделно от движението на реката, те долавяха ниско боботене, като приглушено тракане на влак в нощта.
— За бога — извика Бекуит, — в беда сме! Първи помощник-капитан, удари проклетата камбана… всички на палубата… бреговете на реката, разцепени са от прииждащата вода — носят се на големи парчета — миля след миля са покрити от тях. Силата от падането им ще създаде необикновено голяма вълна, може би двадесет фута висока. По-добре събуди приятелите си, Едуар, и слезте долу. Ще се опитаме да потърсим убежище на островите в талвега11.
Уил вече бе буден и навличаше дрехите си, докато Едуар блъскаше по вратата на Вероне.
— Какво има? — ядосано извика Вероне. Той току-що бе заспал след прекараните неспокойни часове, мятайки се и обръщайки се от една на друга страна въпреки бутилката уиски, която бе изпил.
— Обличай се — извика Едуар, — загазили сме, реката завлича бреговете.
Вероне пребледнял се появи на вратата.
— Искаш да кажеш, че сме в опасност?
Очевидно той нямаше да бъде от полза.
— По-добре остани тук долу — посъветва го Едуар, отправяйки се към стъпалата за палубата, — тук е достатъчно безопасно.
Вероне се втренчи след него, бе обхванат от паника. Той се огледа из коридора — никой не се виждаше. Значи беше сам тук долу! Изведнъж чу шума от тичащи крака горе, а корабът бе блъснат силно към щирборда12 си, набирайки скорост, тъй като се движеше по течението и той се озова коленичил на пода. Ужасен, скочи на крака и се хвърли към стълбата, показвайки се над подивялата, разпенена, кална река, а грохотът й отекваше в ушите му. Една вълна яростно прехвърли палубата, разливайки се по стъпалата и го блъсна назад. Той изхленчи и отново се изправи, изплувайки от речната вода, а после с мъка се покатери по стълбите. Затича се към кабината, минавайки покрай Уил, който се трудеше с моряците на палубата, които трескаво се опитваха да заковат с летви люковете и амбразурите.
В машинното огнярите хвърляха въглища в бумтящите пещи, докато Бекуит се опитваше да обърне кораба към подслона на островите. Едуар фокусира бинокъла, насочи го към мъгливия хоризонт и зачака.
Вероне стоеше на вратата, от него капеше вода.
— Какво става? — дрезгаво попита той. — Изостави ме там долу сам…
— Затвори проклетата врата! — изрева Бекуит, а корабът се наклони и водата нахлу в кабината.
Вероне затръшна вратата, стаявайки се зад сигурността на солидното дърво и проследи погледите им, оглеждащи реката, дъхът излизаше от ужасените му устни с продължително свистене, сякаш виждаше онова, което виждаха те. По-малко от четвърт миля нататък една голяма вълна се простираше по ширината на реката, насочвайки се към тях с все по-голяма мощ. Чу се скърцане сякаш се огъваха мачтите антени и бреговете на Амазонка се разцепиха, изкоренявайки гигантски вековни дървета и захвърляйки ги в течението, сякаш бяха клонки. Различаваше се още някакъв звук освен този от свличаща се пръст и Вероне внезапно осъзна, че това бе неговият ужасен вик. Щеше да умре… тук в тази дивотия… бяха го довели тук, за да го удавят. Той се извъртя, когато Едуар мина покрай него и се хвърли върху друсащия се рул, където бе Бекуит, отпускайки се с цяла тежест върху капитана, който се опитваше да запази кораба изправен. После вълната го погълна.
Под удара й „Ливърпул лейди“ се разби на много парчета като умиращо животно, шпангоутите13 бяха натрошени със звук, наподобяващ пистолетен изстрел, а металният корпус бе шумно съдран от нахлуващата стихия. Вероне се бореше с тежестта на водата, задушавайки се от тинестата маса, която притискаше очите му, навлизаше в носа му, мачкаше дробовете му… бе бездънна, безкрайна… давеше се под безформената й тежест.
— Проклета река — изрева Бекуит, като изплува на повърхността, все още стиснал безполезния рул… Едуар изпита остра болка, когато парче стъкло се заби в челото му и усети, че кръвта му се смесва със студената вода на реката. Бекуит отново изплува на повърхността, сграбчил Вероне, разтърсвайки го, сякаш той беше плъх, опитваше се да го накара да изплюе погълната вода с силни тупания по гърба, докато накрая Вероне дойде на себе си и пое въздух. Едуар се изправи на крака, разтърси глава, опръсквайки и двамата с кръвта си. Къде ли е Уил мъгливо се запита той. Господи, къде беше Уил? Водата продължаваше да нахлува в кабината и да покачва нивото си, той си проби път до вратата, препъвайки се във Вероне, който парализиран от страх, се беше хванал за парапета на стълбата. Корабът отново се разтресе и започна да потъва, а Вероне го сграбчи за ръката.