— Значи мога да замина за Бразилия? — ентусиазирано завърши Жерар.
— За Бразилия?
Двете телеграми лежаха отпред на бюрото му. Вероне бе мъртъв. Бе загинал в Бразилия!
— Не можеш да заминеш, Жерар — рязко каза Жил. — Погледни това — пъхна той телеграмата в ръцете на Жил. — Вероне е бил убит в Амазонка. Смяташ ли, че ще ти позволя да отидеш там?
— Но, татко, аз ще остана със семейство ду Сантус в Рио…
— Забранявам ти, Жерар. Ще останеш тук, във Франция.
Това беше, горчиво си помисли Жерар. Ако не бе получил тази телеграма за помощника си, всичко щеше да бъде наред. Помисли си за Вероне, сянката на баща му. Никой не бе го познавал истински, с изключение на баща му.
— Съжалявам, татко, за Вероне, искам да кажа.
— Той беше глупак — лицето на Жил бе безизразно. — Идеята да отиде в Амазонка за каучук си беше негова… може да обвинява единствено себе си. И ме остави в истински хаос!
Жерар наблюдаваше баща си, който бе твърде погълнат от документите на бюрото си. Сякаш изобщо не му пукаше за Вероне. Ами неговото семейство? Ако имаше такова? Нямаше смисъл да пита баща си за това, той се интересуваше от нещата по свой си начин. Нямаше смисъл и да го пита отново за ваканцията, вече знаеше отговора му.
Когато Жерар се запъти към вратата, Жил вече се бе пресегнал за телефона и съзнанието му бе заангажирано с други неща. Той дори не забеляза, че синът му си е тръгнал.
46.
Леони постави клончето жасмин в чаша с вода на масичката в гримьорната си и замислено се загледа в него. Той още й го пращаше, независимо в коя част на света бе тя, винаги узнаваше страната, града, театъра… дори в разгара на зимата тя получаваше своя жасмин. Това бе романтичен жест — или поне би могло да бъде, ако мъжът бе всеки друг, но не и Мосю.
Но тази вечер бе различно. Заедно с цветята пристигна писмо. Разтревожена погледна плика… какво можеше да иска сега? Нетърпеливо отмятайки коса назад, тя се загледа в златното венче около челото си и се намръщи на вида си… време бе да излиза на сцената — последната вечер за този сезон, слава богу. Довечера щеше да замине на юг като прелетна птица, обратно в къщи при нейното убежище. Тя уморено се протегна. Този път бе по-уморена от всякога, а и предстоеше ново, американско турне. Понякога си мислеше, че вече остарява за всичко това. Наистина, внезапно й мина през ума, бе на тридесет и една… тринадесет години, откак напуснах Мосю, а битката помежду ни още продължава. Тя отново погледна жасмина, а после плика, лежащ недокоснат до него. Не, нямаше да го отваря… пък и вече бе време да излиза.
Има нещо вълнуващо в пътуването във вагонли15, помисли си тя. Може би мисълта, че профучаваш през нощта сред полета и планини към целта си, увит в чисто белите чаршафи, а после се събуждаш и си се озовал в друг град. Имаше някаква магия в това.
Тя се отпусна в лукса на частното си купе, чиито тъмни облицовани стени бяха украсени с венци и цветя от по-светло дърво и дискретно осветени от лампи с розови абажури. Кадифените рубинени седалки бяха меки и удобни, а в една кристална ваза бе поставена подходяща по цвят рубинена роза.
Шоколад изучаваше новата територия, душейки я с интерес, а после се отпусна на кадифените възглавници, наблюдавайки Леони.
— Ще вечеряте ли, мадам? — попита стюардът. — Можем да ви сервираме скоро след като потеглим.
— О, мисля, че не, благодаря ви. — Чувстваше се прекалено изморена, за да се обременява и с храна. — Но ще ми донесете ли малко чай, моля ви, с лимон, когато имате възможност? — усмихна се тя на стюарда.
— Разбира се, мадам.
Вратата на купето леко се затвори след него и Леони притвори очи. Утре щеше да си бъде у дома.
Жил се запъти към спрелия влак, който вече изпускаше пара и пуфтеше, сякаш горящ от нетърпение да потегли. Той все още обичаше да пътува във вагонли, това го караше да се чувства като дете, наслаждаващо се на приключение — да прекосяваш загадъчни места по средата на нощта.
Стюардът го придружи до неговото купе, за да се увери, че се е настанил удобно.
— Ще вечеряте ли, господине? — попита го той.
— Да вечерям ли? — сега, когато си помисли за това, се оказа твърде гладен, но не можеше да понася претъпкания ресторант. — Пълен ли е влакът?
— О, не, господине, тази вечер сме съвсем малко.
— Тогава добре, ще вечерям.
Жил се облегна на възглавниците и си наля едно уиски от своята сплесната сребърна бутилка. Защо, за бога, Леони не бе отговорила на бележката му? Той се бе унижил. Молеше я да се види с него. Всеки път, когато я зърваше на сцената, бе истинско мъчение. Бе го правил в продължение на толкова години с вярата, че един ден тя може да се върне при него. Сега трябваше да отиде при нея във Вилата и да поговори с нея. Щеше да я помоли да се върне — това бе единственият начин.