47.
Едуар току-що бе изпратил Уил до влака за Маями на път за Ню Йорк. Ору Велю бе продадена и той бе по-богат, отколкото някога бе мечтал.
И това, слава Богу, бе краят на дните му като каучуков барон. Той потърка с ръка наболяващия го белег на челото — макар да бе минала цяла година, още му създаваше неприятности. Спомняйки си погледа на Вероне, когато ръката му се изплъзна от неговата, можеше да счита себе си за човек с късмет.
Фериботът от Ки Уест за Хавана придирчиво си пробиваше път в залива, а той се разхождаше по палубите му. Животът бе в затишие, решенията бяха вече взети, промените възприети и бъдещето лежеше пред него с голям въпросителен знак.
Ксара Розалия О’Нийл де Естебан бавно яздеше коня си по билото, разделящо двете имения, западното принадлежеше на брат й Томас, а това на изток на нейния починал съпруг, дон Хосе. От тази височина можеше да види пътя, извиващ се като прашна бяла панделка. Тютюневите му полета лежаха равно изорани пред нея, осеяни тук-таме с бели петна — нежните млади растения бяха покрити с платно, за да се предпазят от изгарящите лъчи на слънцето. Точно отдолу, в подножието на хълма, вечерното слънце се отразяваше в червените керемиди по покривите на пръснатите къщички на хасиендата16 и внушителната редица мангови дървета очертаваше алеята, която право като стрела водеше до пограничния път — един от малкото прави пътища в Куба, където всички стари имения бяха разположени в кръг.
Вегата17 си стоеше точно както бе оставена от бандитите преди две години — безкрайно пусто поле, по което едва сега бе започнала да се показва рядка остра трева, а руините от голямата къща бяха жив тъмен белег сред напъпилите пурпурнорозови и алени бугенвилии, които сякаш искаха да скрият тези рани.
Тя завърза Флорита под едно дърво, за да попасе сочна трева и се спусна надолу по хубавото малко хълмче, загледана замислено в някогашния си дом — сцена на нейния семеен живот.
— Хосе — виновно изрече тя, — не че не те обичам — винаги ще те обичам, — но трябва да има и още нещо за мен освен това.
После разтвори ръце, сякаш да прегърне гледката, самотния тесен свят на вегата.
— Може би ако имах деца, всичко щеше да бъде различно… но на двадесет и шест още си млад…
Изпълнена със съжаление, обърна гръб на мъртвата черупка на някогашния й дом, толкова много й се искаше отново да открие живота… романтиката и любовта.
Неподвижната бисерна зора пукна сутринта заедно с оръдието на Порт Ауторити край пристанището, сигнализирайки, че вече корабът може да влезе, и разбуждайки Хавана за забързан, бъбрив, деен живот. Тесните улички на града бяха засенчени с тенти, чиито сенки гъмжаха от хора. Собствениците на магазинчета бяха наредили стоката си на открито — оцветени в пастелно розово, лилаво и лимонено бяха топовете органдин и тънък лен, в черно и алено се разстилаха ветрилата на дантелата, наред с патладжаните и портокалите. Домакините и прислужниците пълнеха кошниците си с банани и манго, папая, ананас и маракуя, пазарейки се оживено пред кафезите с пернат дивеч и мършави пилета. Просяци китайци и креоли висяха в сянката под терасите на кафенетата на Пасео Тасон, където бизнесмени в бели костюми пиеха гъсто черно кафе и играеха дама и домино. Китари пулсираха като акомпанимент на тракащите по калдъръма колела на селските каручки, ароматът на билки, кафе и цъфнала резеда се смесваше с тежката миризма на напудрените жени, клюкарстващи пред кафене „Доминика“.
Едуар вдъхваше всичко, оставяйки го да потече като вино с кръвта му… весело и отворено или изпълнено със спотаена омраза, каквото и да бе, Хавана го посрещаше с обещания.
Бутик „Оберон“ на Сале Фондадор бе специализиран за най-новата парижка мода и Ксара съвсем целенасочено се отправи натам. Сега или никога, твърдо си каза тя, докато отваряше вратата, ще променя живота си и ще започна отначало.
— Доня Ксара — възкликна продавачката, — не сме ви виждали от толкова отдавна.
— Да, така е, Марсела, но днес ще компенсирам това. Добре ме погледни… погледни тези мрачни цветове, тези старомодни дрехи. Превърнала съм се в нещо средно между провинциална братовчедка и отегчена вдовица. Имам нужда от промяна, Марсела. Промени ме, моля те… имам нужда от пъстрота, розово, жълто, тюркоазено синьо, бели копринени чорапи и хубави обувки! Искам дантелени блузи и набрани пищни поли. Марсела — недей да ми продаваш нещо — просто извади всичко и аз ще си го купя!