Марсела се засмя.
— Много добре… но помни, ще бъде много скъпо.
Ксара въздъхна.
— Аз съм богата, бездетна вдовица и съм на двадесет и шест години. За какво друго да си харча парите?
Тя се намръщи и се отпусна в дълбокото кадифено кресло. Няма да мислиш за миналото, строго си каза, днес е денят на промяната, забрави ли?
Младите помощнички се впрегнаха в действие и дрехите започнаха да дефилират пред нея — дневни рокли от най-качествен лен, хладни и чисти, в бананово, ягодово и фъстъчено зелено, най-нова мода, дълги, с изчистени линии. Блузи от тънък лен в прасковено и ванилено с подходящи поли, които се люлееха на няколко ката над обутите в кремава коприна крака. Купи си ги всичките, заедно с малките бели и сини жакети и полите за пътуване, купи си и подхождащи им обувки и малки сандали с каишки, отпред украсени с блестящи маниста за вечерите, както и една дълга права тясна бяла копринена рокля, която прилепна по тялото й, сякаш бе шита специално за нея, обточена отдолу с блестяща кристална ивица, която се носеше с копринен шал, заметнат през раменете — необходима защита срещу нощния тропичен въздух. Но любима й бе алената тафта, с прилепнал по тялото корсаж, с набрана пола, сексапилна като рокля на испанска циганка танцьорка.
Бе истинска оргия на пазаруването, помисли си тя, оглеждайки щастливо покупките, които бяха грижливо опаковани в кутии от смаяните млади помощнички; най-сетне се бе отърсила от съдбата си на вдовица, а най-хубавото бе, че Хосе също би се радвал да я види в този момент… той не би желал тя жива да се погребе, като него, във Вега Флор де Севиля.
— Изпратете всичко в „Санта Исабела“, Марсела — извика тя. — Имам още няколко спирки преди сиестата18.
В магазина за бельо продаваха най-плъзгавото, най-коприненото, най-божественото бельо, което можеше да си представи, а ръцете й се замайваха от пастелната мекота на ризите и комбинезоните, обточените с дантела кюлоти с перлени копченца, от нощниците в моминско бяло и розово, което си подхождаше с роклята от тафта. Копринените чорапи и сатенените пантофки с помпони от лебедов пух и перлени катарами… тя въздъхна със задоволство. Това бе една съвършена утрин. Има само един въпрос, помисли си тя, докато с благодарност се отпускаше в хладното кафене „Доминика“, къде ще ги обличам всичките — и дори по-важно — за кого?
Загледана във водовъртежа на тъмното кафе, тя замислено го разбъркваше. Не бе лесен отговорът на този въпрос. Защо, о, защо не можеше някой висок тъмен непознат да се появи в живота й и да я плени отново?
Тези глезени, помисли си Едуар, надзъртайки иззад палмовото листо, препречило се между него и нея, са много красиви. Бяха тънки, покрити с коприна и завършваха в изящни стъпала, обути в хубави парижки обувки със закачливи малки панделки отгоре. Ако леко помръднеше стола си надясно, сигурно можеше да види повече… но така пък можеше да развали образа във въображението си. Тя сигурно бе някоя трътлеста испанска матрона, чакаща мъжа си да я заведе на обяд след усиленото сутрешно пазаруване. Нямаше ли да е по-добре просто да си седи тук и да се любува на гледката на хубавите крака под палмовото листо… Е, помисли си той и даде знак на келнера да му донесе сметката, ще запазя мечтите си.
Хмм, мислеше си Ксара, докато отпиваше от кафето си, какъв хубав гръб. Жалко, че си тръгва, сега никога нямаше да узнае как изглежда лицето… но гърбът й харесваше. Бе висок и слаб и носеше кестенявата си коса малко по-дълга, така че тя се завиваше на врата му. Изглеждаше гъста и здрава… сигурно щеше да е мека на допир. В походката му имаше известна арогантност. Ксара въздъхна и поиска сметката. Защо не можеше да срещне някого така? Не ставай глупава, строго си каза тя, сигурно е женен и има закръглена съпруга провинциалистка и четири деца, които го чакат в къщи, докато той е при сладката си любовница в някой горещ апартамент. Изпита някакво съжаление, като си помисли за любовницата — дали пък това не бе завист? Искаше й се да не я бе измисляла.
Бароковата, боядисана в розово сграда, която някога е била дворец на графовете Сантавеня, сега се бе превърнала в хотел „Санта Исабела“, държан от един американец от Ню Орлиънз, а салонът му, покрит с мраморни плочки, бе пуст. Едуар натисна звънеца и зачака. До него стигна единствено звукът от плискаща се вода в хубавия фонтан със сини плочки и летаргичното боботене на два вентилатора с големи перки, увиснали от високия, осветен таван. Един кафез с пойни птички и неговото отражение в орнаментираното позлатено огледало бяха останали напълно мълчаливи, сякаш също спяха своята сиеста. Той отново натисна звънеца нетърпеливо.