— Защо не ми каза? Защо не ми позволи да я видя? — Сърцето на Леони отново бе съкрушено. Тя се търколи в агония на дивана и започна да блъска главата си във възглавниците, сподавяйки виковете си в тяхната мекота.
— Леони, не можех… не можех. Има и още нещо. Мосю също бе тук, в този хотел.
Тя замръзна мълчаливо и се втренчи в копринената възглавница, чиято зигзагообразна шарка приличаше на разпилените й мисли. Беше ли намерил най-сетне Мосю Амели? Тя бавно извърна лицето си от възглавницата, страхувайки се от отговора на незададения си въпрос.
— Не! — каза Марок. — Не знае! Бе съвпадение, просто така се случи. Никой друг, освен мен не знае.
Лицето на Леони изразяваше такова отчаяние, че му се искаше да я подундурка в ръцете си, да избърше сълзите й, размазали ружа и очната линия. Тя бе така напълно беззащитна, като котенце, носещо се по течението на голяма бурна река. Не можеше да я остави да потъне, а тя не бе способна да се защити сама в този момент.
— Бе чиста случайност, Леони, кълна ти се. Амели е в безопасност.
— Сигурен ли си, Марок? Напълно сигурен ли си?
— Сигурен съм, Леони.
Тя отново се разплака, този път тихичко, сълзите незабелязано се стичаха по бузите й. — Разкажи ми отново, Марок, как изглеждаше тя?
— Тя е хубава, Леони… хубаво момиче. Висока и много стройна, с твоята коса и точно твоите очи…
— О, трябваше да я видя, трябваше да я видя… само този път — проплака тя, хвърляйки се отново върху възглавниците.
— Нямаш право, Леони — тихо каза Марок. — Амели си има свой живот сега, собствено семейство… всичко свърши, Леони.
Тя потресена се втренчи в него. Но знаеше, че е прав. Всичко бе свършило.
— Какво, по дяволите, мога да направя? — на глас каза Джим, докато за пореден път пресичаше фоайето на „Уолдорф“. От три дни Леони си стоеше само в стаята. Не приемаше никакви обаждания и не отговаряше на съобщенията. Утре той щеше да заминава за Сан Франциско — трябваше да замине. Но как можеше да тръгне и да остави нещата да висят във въздуха по този начин? Какво, по дяволите, ставаше? Той се запъти към телефона, щеше да опита отново — правеше опити на всеки половин час през последните два дни!
Леони се шмугна през страничния вход на хотела, сграбчила Шоколад в ръце. Дръпна още по-надолу периферията на шапката си и се запъти към асансьорите. Трябваше да извежда бедната Шоколад… но нито една от двете не се наслаждаваше на разходката. Искаше единствено събота да дойде по-скоро, за да могат да си тръгнат. Защо толкова се бавеше асансьорът! Странно, но внезапно краката й омекнаха… зави й се свят… тя уморено се облегна на колоната, стиснала котката.
— Леони?
Тя виновно вдигна поглед. Втренчи се в Джим, неспособна да говори.
— Добре ли си?
Долови загрижеността в гласа му и извърна глава.
— Какво има, зле ли ти е?
За неин ужас сълзи потекоха по бузите й и тя се извърна. Не можеше да плаче тук, във фоайето на „Уолдорф“.
Той хвана ръката й.
— Облегни се на мен, Леони Бахри — твърдо й каза, скривайки лицето й зад яката на сакото си, неспособен да спре сълзите й.
Помогна й да се качи в асансьора.
— Всичко е наред, нали знаеш — прошепна той в ухото й, — сега съм тук, ще се погрижа за теб. За всичко ще се погрижа. Не се тревожи, всичко ще се оправи.
Тя се облегна на него в коридора, благодарна за подкрепящата ръка около раменете й. В апартамента й той нареди на Жули да й помогне да се съблече и да я загърне в топъл халат, докато повика лекар да я прегледа и румсървис за някакъв лек обяд.
Леони се излегна на възглавниците от моаре пред камината и започна да наблюдава как той мълчаливо обикаля стаята в очакване на лекаря. Стори й се толкова голям, толкова суров и решителен. Той бе мъж, на когото една жена можеше да се облегне. От доста отдавна никой мъж не й бе изглеждал такъв… всъщност, грижил ли се бе изобщо някога някой мъж за нея? Джим много й напомняше на Едуар д’Орвил. Едуар бе заклет авантюрист, но и нежен мъж. А под тази сурова фасада Джим също бе нежен мъж.
Джим дискретно ги остави насаме с лекаря, докато той я преглеждаше, за да потвърди, че единственото лекарство, от което се нуждае тя, е почивка и храна, но се върна, за да я наглежда, докато пийне малко консоме19. После я загърна в едно одеяло на дивана, за да си почине.
— По-късно ще се върна — каза той и нежно я целуна по челото, — а ти по-добре да поспиш.
Тя така и направи — за пръв път от няколко дни заспа леко, необезпокоявана от сънища.