— На нищо не приличаш — каза той, намокри една кърпичка и внимателно избърса лицето й. — Наистина няма никакъв смисъл от цялото това безпокойство, знаеш ли. Той просто се жени.
— Ти не разбираш — отчаяно прошепна тя.
— Какво не разбирам? — коленичи до леглото Роберто и хвана ръката й. — Кажи ми, Амели.
— Никога няма да разбереш, Роберто, защото си имаш собствено голямо семейство. Баба и Едуар са всичко, което имам аз, и толкова се страхувам да не ги загубя. Не разбираш ли — извика тя, — той сигурно ще живее някъде другаде и ще има други деца — собствени деца? О, Роберто, тази жена няма да иска вече пораснала дъщеря край себе си, няма да иска да ми бъде майка. А и защо съм й? Ще иска Едуар само за себе си.
— Не е вярно, Амели, Едуар никога не би позволил да се случи това. Знаеш, че той те обича. Ти си негова дъщеря, все едно че ти е истински баща.
Зачервените очи на Амели още бяха тревожни.
— Ако само познавах майка си, ако само знаех каква е била — тогава щях да знам и за себе си.
Роберто изглеждаше озадачен.
— Какво искаш да кажеш — за себе си?
— Никой никога не говори за майка ми. Името й е било Леони, тя е била красива, добра и мила. И аз изглеждам точно като нея. Но каква е била тя, Роберто? Яздила ли е коне, обичала ли е котки? Разсмивала ли се е от глупости като мен, обичала ли е да танцува, носела ли е хубави дрехи — или може би е обичала да се разхожда боса по пясъка като мен? Не знам дори дали някога е изпитвала ревност. Или дали е вършила подли неща. Не разбираш ли, Роберто? Аз съм като пъзел с липсващи парченца — загубили са се някъде под килима и картината не е пълна.
— Амели, няма смисъл да се тревожиш за майка, която никога не си познавала. Ти си една от нас — част от моето семейство, както и от това на Едуар. Знаеш, че баща ми те смята за една от нас. Нали много често, когато се закача с теб, те нарича „другият ми син“? — Той леко избърса очите й с влажната кърпичка. — Ти си това, което си, Амели д’Орвил, и то е много хубаво. И аз те обичам.
Амели седна в леглото, отблъсквайки кърпичката.
— Наистина ли, Роберто? Наистина ли ме обичаш?
— Разбира се, че те обичам.
Ясно сините му очи подчертаваха неговата искреност и Амели облекчено въздъхна.
— Е, поне имам теб — каза тя и го хвана за ръката.
— Хайде, избърши си очите, измий си лицето и да отидем да кажем на Едуар и Ксара, че се радваш за тях.
Те се запътиха, хванати за ръка, към вратата.
— Нека и те бъдат щастливи — каза той.
Едуар се усмихна разбиращо, щом Амели, с Роберто до себе си, се приближи до него, вчесана, спретната и много разстроена. Изглеждаше толкова беззащитна с голите си ръце и крака и с подутото от сълзи лице.
— Съжалявам — засрамено каза тя. — Не исках да бъда груба. Просто бях изненадана и малко изплашена, че ще те загубя, Едуар. Настина искам да бъдеш щастлив — а също и Ксара.
Едуар я прегърна.
— Благодаря ти, моя малка дъщеричке, благодаря ти.
Утрото на сватбения ден бе синьо, ясно и съвършено като всички дни във Флорида, а Амели и Изабел стояха в малката стая на Ксара в „Сен Джеймз“, докато тя се обличаше за сватбата си. Това е, печално си помисли Амели, от днес нищо вече няма да бъде същото.
— Ще бъдеш красива шаферка — окуражително каза Изабел. — Изглеждаш толкова хубаво в тази красива рокля и толкова приличаш на майка си.
Амели я погледна с надежда.
— Наистина ли приличам на нея, бабо?
Изабел погали хубавата й коса; тя се спускаше свободна и златиста, нашарена от по-бледи изрусели от слънцето кичури, а крайчетата й се завиваха около лицето й въпреки енергичното ресане, с което бе опитала, за да я приглади. Венчето от розови цветчета на главата й вече бе започнало да увяхва от горещината, а сладникавият му аромат изпълваше стаята.
— Няма никакво съмнение, че си дъщеря на Леони, всичко е нейно — косата, очите.
Поне знам, че изглеждам като нея, помисли си Амели, поне това е нещо… а ако знаех и каква е била.
Ксара седеше пред тоалетката и решеше дългата си черна коса. Булчинската й рокля от бял органдин20, чиито поли бяха украсени с волани, а деколтето — със сатенени панделки, я очакваше на закачалката, а тя можеше да съзре отражението й в огледалото. Марсела и бутик „Оберон“ не я бяха разочаровали, наистина беше хубава. Питаше се какво ли прави сега Едуар. Той дискретно я бе оставил във фоайето на „Сен Джеймз“ миналата нощ, след като я бе притискал в сянката на вратата и бе покрил лицето й с целувки. Тя затвори очи, спомняйки си допира на топлите му устни до кожата й. Утре, бе й прошепнал той, ти ще бъдеш графиня д’Орвил. Утре, шепнешком му бе отвърнала тя, ти най-сетне ще бъдеш мой. Не, бе я поправил той, ти ще бъдеш моя. И в двата случая, бе промърморила тя между целувките, ще бъда щастлива.