Сноп слънчева светлина падна върху малката пътека между редовете, когато вратата на църквата се отвори и Алфонс въведе Леони, хванал я под ръка. Тя изглеждаше прекрасно — кремавият й копринен костюм бе светъл, плисетата на полата й потрепваха, семплото сако бе пристегнато с кадифена панделка на кръста. Русата й коса бе прибрана назад в хвърлящ отблясъци кок, а на главата й имаше широкопола шапка, украсена с цветя, в ръцете си държеше малък букет прасковени на цвят рози. Каро избърса сълзите в очите си. Не бяха само защото Леони бе толкова хубава булка, тя бе толкова щастлива заради нейното щастие.
Красива е, помисли си Джим, когато тя се приближи до него. Моята хубава булка. Кехлибарените й очи с любов погледнаха неговите. Той хвана ръката й и я поведе напред, усмихнати един на друг. Сега бяха просто двамата, заедно завинаги.
Мадам Френар избърса очите си. Бе казала на Леони, че един ден тя ще намери своето щастие — и ето сега. Тя никога не бе виждала някой да изглежда толкова щастлив. Когато Джим й сложи пръстена, лицето й бе като слънчевата светлина, нахлула при отварянето на вратата — тя вътрешно се озари. Хвана ръката на съпруга си и я задържа в своята. Най-хубавото нещо в живота бе да си с човека, когото обичаш.
Каро последва сватбеното шествие във вестиария21, където съпрузите трябваше да се разпишат в регистъра, и през сълзи целуна Леони по бузата.
— Не трябва да плачеш — каза Леони и нежно избърса лицето й с дантелената си кърпичка.
— Това е защото съм толкова щастлива заради теб — заподсмърча Каро, — затова. Щастливи сълзи.
Алфонс хвана ръката й.
— Винаги можем да направим церемонията двойна — предложи й той.
— О, Алфонс… щастлива съм така, както си е. Знаеш, че те обичам.
— Знам — отвърна той и я целуна, — прости ми, казах го просто по навик.
Джим избухна в смях.
— Те винаги ли си говорят така? — попита той Леони.
— Винаги — а винаги са били най-подходящата двойка, за да се оженят.
— Е, мисис Джеймисън, като говорим за женитба, как се чувстваш сега?
Тя арогантно вирна брадичка, очите й му се усмихваха изпод периферията на шапката.
— Мистър Джеймисън — промърмори в отговор, — чувствам се фантастично.
Шоколад, нагиздена с бяла кадифена панделка, ги чакаше на терасата на Вилата, припичайки се на слънце. Не беше обичайно за тях да излизат и да я оставят сама, но за пръв път Леони бе казала „не“… просто не бе възможно да я вземат в църквата. Приближи се до кухненската врата. Беше затворена и тя започна подозрително да души под нея. Къде бяха отишли всички? Ушите й се наостриха при шума от някакви странни стъпки по пътеката към шосето и тя бързо се шмугна във високата трева. Един мъж се показа, поглеждайки предпазливо през рамо. После опита задната врата — беше заключена. Надзърна през прозорците, а след това заобиколи отпред при терасата. Шоколад мълчаливо го дебнеше, поглеждайки иззад ъгъла след него. Той опита вратата на терасата, но тя също беше заключена. Отново заобиколи къщата, пак погледна през прозорците, а после бързо се отдалечи по пътеката към шосето. Шоколад изскочи на пътеката зад него, но той се качи в колата си и потегли. Тя седна до портата и дълго гледа след него.
— Шоколад! — извика Леони. — Горкичката ми, как мразиш да те оставят сама.
Джим нежно я зачеса под брадичката.
— Няма повече да я оставяме сама — каза той.
Леони му се усмихна.
— Това се казва истинска любов, мистър Джеймисън — всеки друг мъж би казал: „Махни проклетата котка!“
Той също й се усмихна.
— Знам — самодоволно й отвърна.
Смехът им огласи склона.
— Погледни, Марок — каза Каро, — тя се омъжи за мъж, който я кара да се смее — точно така и трябва. Ако се каниш да прекараш остатъка от живота си с някого, то тогава най-добре той да е способен да те разсмива.
— Може би затова аз не се ожених — каза Марок, хвана ръката й и я придружи по пътеката. — Никога не срещнах забавна жена!