— Марок! — разгорещено извика тя. — Бързо — зашепна после, — кажи ми, Мосю наоколо ли е?
— Ще проверя. Има някакви срещи в Париж — но това не означава, че не знае какво става. Никога не съм сигурен колко точно знае.
Каро въздъхна.
— Сега вече нищо не може да направи. Тя се омъжи. Да върви по дяволите, Марок!
Сватбеното тържество е съвършено, помисли си Леони. Мадам Френар бе надминала себе си и масата бе отрупана с добра лека местна храна, приготвена с любов, ухаеща божествено на билки, подредена върху украсената с цветя маса. Френар бяха накичили Вилата с цветни знаменца и много букети от полски цветя, натопени в глинени съдове. Вместо шампанско имаше местно розе, перфектно изстудено, пенещо се на езика — идеално подхождаше на настроението им… бе селска сватба и тя бе искала точно така. Бе щастлива, бе толкова щастлива. Стискаше ръката на Джим в своята и я повдигаше към устните си, за да я целуне, потриваше бузата си в топлата му плът. През целия й живот не бе имало по-щастлив ден, бе убедена в това.
52.
Арман дьо Кормон лежеше в леглото и размишляваше с удовлетворение за предстоящия ден. Бе неговият двадесет и първи рожден ден, слънцето светеше, а едно красиво тъмнокосо момиче го очакваше в Париж, за да празнуват заедно. Той погледна часовника върху камината — седем и половина, — още беше рано. Приближи се до прозореца и надзърна към портата с колони на Шато дьо Кормон. Хоскинс, шофьорът англичанин на баща му, бе вече там. Ръкавите на ризата му бяха навити, докато с любов лъскаше безупречната алена японска политура на новата спортна кола. Радиаторът с малкото украшение орел върху него блестеше на ранното утринно слънце и приятните очертания на колата обещаваха мощност и бързина. Тя бе подаръкът за рождения му ден от баща му — първата от новите спортни коли на дьо Кормон, на които баща му възлагаше надеждите си за съживяване на боледуващия автомобилен бизнес. Арман познаваше машината на пръсти. Бе работил по прототипа й, бе я тествал и се бе трудил над нея с омазани в грес чак до лактите ръце заедно с механиците. Бе добра кола.
Чу се топуркане от копита по чакъла и Жерар се появи на гърба на големия дорест хунтер22, следван от Себастиау.
Арман отвори прозореца.
— Ей, чакайте ме — слизам след минута.
Той бързо навлече дрехите си, изтича по коридора и се спусна по стълбите към салона.
— Арман?
Баща му се показа от трапезарията с чаша кафе в ръка.
Изглежда уморен, помисли си Арман, сякаш не е спал — не само миналата нощ, но от седмици. Той изпита съжаление към него, баща му бе толкова самотен мъж.
— Честит рожден ден, моето момче — усмихнат каза Жил. — Видя ли подаръка си?
— Видях го през прозореца, сир. Тъкмо отивам там да я покажа на Себастиау и Жерар.
Те заедно минаха под високите малахитови колони на просторния салон.
— Е — каза Жил, — как смяташ, Арман? Направихме ли я този път?
— Сигурен съм, сир. Не може да има грешка — това е велика кола. Няма да минат и шест месеца, и продажбите ще скочат.
— А ти какво мислиш, Жерар?
— Прекрасна е, татко, красива кола. Себастиау тъкмо каза, че ще вземе със себе си една в Бразилия.
— Бедата е, че още не мога да си го позволя — засмя се Себастиау.
— Направи като мен — каза Арман и зае мястото на шофьора, — накарай баща ти да ти подари една за рождения ден.
Той запали двигателя, докосвайки лекичко педала за газта. Конете нервно тропнаха с копита по чакъла, когато Арман сред облак прах обърна колата и я подкара надолу по алеята.
— Да — със задоволство промърмори Жил, — добра кола е.
— Тогава ще се видим по-късно, татко — извика Жерар, запътвайки се към реката със Себастиау.
Жил се загледа след тях, двама хубави млади мъже в приятната слънчева утрин. Жалко, че Жерар не бе пожелал да се присъедини към бизнеса, но му оставаше Арман — не би могъл да намери някой по-добър. Концепцията за тези нови спортни коли бе негова и той педантично бе проследил всяка стъпка от производството им.
Влезе обратно в салона и погледна към големия часовник с позлатено махало, отмерващо часовете, както бе правило през последните двеста години. Но то още не бе накарало времето да тече по-бързо. Бе едва осем часа сутринта, а той беше на крак от пет.
Никога не можеше да спи в замъка, действаше му потискащо с всичките спомени, въпреки че не можеше да не признае, че Мари-Франс го бе съживила — вече не бе онази мрачна къща от детството му. Бе похарчила цяло състояние, за да го обнови и го бе направила прекрасно. Сега Мари-Франс прекарваше по-голяма част от времето си тук и той бе повече неин дом, отколкото негов. Къщата на Ил Сен Луи рядко я виждаше и дори синовете му сякаш предпочитаха да живеят някъде другаде, когато бяха в Париж. Жерар имаше стая при Себастиау ду Сантус, а Арман си бе взел един апартамент близо до фабриката, макар че го подозираше, че през повечето време живее с някакво момиче. А и защо не, снизходително си помисли той, момчето трябва да се забавлява.