— Леони? — насили се той и произнесе на срички името. — Леони?
Тя се надвеси над него и той зачака да усети познатия аромат… не можеше да я види ясно, но щеше да разбере, че е тя по жасмина.
— Жил.
Бе гласът на Мари-Франс, фалцетов и леден.
— Жил — каза тя, — чаках те тук да се събудиш, защото исках аз да ти кажа. Арман е мъртъв. Мъртъв заради твоята фалшива кола… заради твоята небрежност. Ти уби нашия син, Жил. — Лицето й бе неумолимо, а гласът й — безмилостен. — Току-що викаше Леони, Жил — но тя те напусна преди много години. А аз те напускам сега. Никога вече — до края на живота си — не искам да те виждам.
Той чу как вратата се затвори тихичко зад нея и отново остана сам с ужасната истина. Арман беше мъртъв. Неговият син беше мъртъв? Искаше му се да вика, да проклина, да прониже собствената си агония с копието на звука… Образът на усмихнатото лице на Шарл д’Орвил, очертано в обсега на бинокъла, проблясна в съзнанието му… трябва да е бил на възрастта на Арман, когато умря… и семейството му е изпитвало това, което той изпитваше сега. Само дето смъртта на Шарл не бе нещастен случай… той го беше убил… а сега тя твърдеше, че е убил и Арман.
— О, Господи, — изкрещя той. Но Бог не беше милостив.
53.
Хладен вятър задуха над океана, от него заплющяха брезентите, метнати над малките лодки в пристанището на Довил, поривът му не на шега се усети по целия кей. Джим вдигна яката на палтото си и ускори крачка, завивайки зад ъгъла на една пресечка точно до брега. Уличката бе тясна, обточена със сиви двуетажни сгради, повечето от които малки магазинчета — свещоливница, работилница за корабни платна, гараж, малък склад, който силно миришеше на риба, и два бара, и двата с морски имена — „Пешьор“23 и „Тридан“24. Бар „Пешьор“ бе този, който търсеше.
Завесите прошумоляха от вятъра, а избелелите зелени капаци се захлопваха на прозореца, клатушкайки се напред-назад на единствената си панта. Джим отметна завесата и се озова в малко фоайе, водещо към една разнебитена дървена врата. Вятърът влетя след него, докато отваряше вратата и влизаше вътре. Барът бе ярко осветен и по-чист, отколкото бе очаквал. Зад познатия френски цинков плот един дребничък мустакат мъж сушеше чашите и пушеше „Галоаз“, кашляйки. Няколко стари рибари играеха на домино в ъгъла, но вдигнаха погледи, когато той влезе.
Джим седна на бара.
— Една бира, моля — каза той, изваждайки портфейла си на плота.
Мъжът го погледна подозрително.
— „Елзас“ или „Нормандия“?
— „Елзас“.
Той отвори бутилката и внимателно наля бирата, поставяйки я на плота пред него. Пяната бе кремава на цвят, вкусът й — хубав, а бирата — студена.
— Почерпете се и вие една — предложи Джим с мила усмивка, насочена към бармана.
— Мерси, мосю — лаконично му благодари барманът, наливайки на себе си чаша перну.
— Не е много оживено днес — каза Джим.
— Никога не е оживено по това време на годината.
— Предполагам, че няма много рибарски лодки от Довил вече — каза Джим, — станало е твърде елегантно за това. Сега има прекалено много яхти, няма място за рибарски лодки.
— Така е, мосю.
— Чух, че самият вие сте добър моряк.
— Кой ви каза това, мосю?
— Барманът в гранд хотела — Жан-Люк Грение — нарочно споменавайки името му той.
— Братовчедът на жена ми — отвърна барманът, позволявайки си малка усмивчица.
— Да. Каза ми, че понякога плавате по време на регатата — когато се нуждаят от някого, за да попълнят екипажа.
Лицето му внезапно се озари.
— Да, мосю. И съм много добър. Но вие сигурно не търсите екипаж по това време — регатата приключи до следващия сезон.
— Не, не търся. Търся един човек. Който винаги си намира случайна работа като моряк. Едър мъж, с червеникава коса, малко дебел. — Той взе портфейла си и демонстративно го отвори. — Трябва да се мотае тук от години — вероятно изчезва за малко и после се връща. Не е местен.
Барманът се наведе през плота, насочвайки погледа си към портфейла.
— Защо искате да намерите този човек? — попита той, отпивайки от пернуто си.
Джим седна отново и рязко затвори портфейла си.
— Мисля, че това си е моя работа.
Мъжът подскочи.
— Да, да, разбира се. Просто проявих любопитство. Е, предполагам мога да ви кажа онова, което знам…