Тя пъхна писмото обратно в плика и седна на пясъка по турски, подпря брадичката си с ръка и се загледа към хоризонта. Роберто. Не го беше виждала повече от седмица. Разбира се, той учеше за изпитите си, а тя знаеше, че те са много важни. От тях зависеше дали ще влезе в добър университет. „Оксфорд“, високомерно бе казал той, „или Хайделберг“ — избираше места с романтични имена, но не беше съвсем сигурен какво иска да учи. Щеше да мисли за това по-късно, бе казал той, след изпитите. Оксфорд, с тъга си спомни тя, забравен някъде в центъра на Англия — щеше да го загуби, ако отиде там, както бе загубила Себастиау, само дето на Роберто не можеше да му има доверие, че ще й пише така последователно като него. Единственото предимство бе, че щеше да се махне от Диего. Това не е състезание помежду ни, в което Роберто е наградата, помисли си тя, просто аз го обичам. Какво ще правя, когато замине? Тя се изправи и изтупа пясъка от полата си. Е, все пак още не е тръгнал, щеше да отиде да го види тази вечер, да му пожелае късмет на изпита утре.
Диего и Роберто крачеха по Руа Овида, потънали в разговора, без да забелязват минувачите. Бяха привлекателна двойка, Диего — тъмен и наперен, а Роберто — рус и атлетичен, и двамата силно загорели от лятото, прекарано във фазендата и живота на открито в продължение на около една година.
Спряха пред кафене „Милтиньо“ и седнаха на една маса навън.
— Две кафета и две кашаси — поръча Диего на минаващия келнер.
— Аз няма да пия кашаса25 — каза Роберто — и ти не бива да го правиш.
Диего сви рамене с безразличие.
— Какво има? Мислиш, че можеш да се напиеш от една кашаса ли?
Роберто въздъхна.
— Знам, че няма да се напия — каза той, — но също знам, че няма да спрем с една, а трябва да учим за изпита утре.
— О, хайде, Роберто, прекалено навътре го взимаш… знаеш, че ще вземеш изпитите без проблем.
— Това е проблемът, че не знам и ако продължавам да си губя времето с теб, знам, че няма да ги взема! Слушай, Диего. Колко време сме си пропилели тази седмица? Баща ми мисли, че уча с теб у вас — а вашите мислят, че ти си при мен!
Диего се засмя.
— Хайде… стига си се тревожил… ще попаднеш в „С“, ти винаги успяваш.
— Но имам нужда поне от „В“, за да замина за Европа… а само това ще удовлетвори наистина баща ми.
— Защо се притесняваш, Роберто, той ще е доволен и от „С“ — колкото повече се пънеш, толкова повече ще очакват от теб. Просто направи достатъчно, че да са щастливи, повече не ти трябва.
— По дяволите, Диего, аз искам да отида в Европа следващата година!
Диего ядосано се прегърби, изпивайки кашасата на екс.
— Ужасно — намръщи се той, — ти ще се забавляваш в Европа, а аз ще си стоя при диваците във фазендата.
— Може би, ако се постараеш малко повече, и ти ще успееш.
— Няма шанс! В имението е истинска лудница! Баща ми казва, че се нуждае от помощта на всички — с отвращение добави той. — Емигрантите китайци не стават, италианците са даже по-лоши… никой от тях не може да работи… и сега той очаква аз да се прибера у дома и да му помагам. По дяволите, не е честно!
Роберто знаеше, че фазендата на Бенавенте има проблеми, и то не малко; сериозните проблеми с работната ръка и няколкото лоши сезона си бяха отмъстили опустошително на много от старите кафеени плантации.
— Ако баща ми е в беда, аз бих му помогнал — каза той.
Диего го погледна преценяващо… сериозно ли говореше? Да, сигурно. Той би се отказал от Европа, за да работи във фазендата, ако баща му се нуждаеше от него. Роберто имаше една несъмнено глупава страна — или може би „мека“ бе по-точната дума… но тя можеше да се използва.
— Вината за това, че има проблеми във фазендата, е на баща ми — защо тогава, по дяволите, аз трябва да страдам заради него?
— Работата във фазендата едва ли е страдание.
— Страдание, когато я мразиш така, както аз. И двамата ми братя извадиха късмет, бяха достатъчно големи да избягат преди да се случи това. Сега останах само аз — и сестра ми — но тя не е от полза. Господи, не мога да я понасям — тя дори не е хубава.
— Това не е вярно — тя е много приятна и Амели казва, че е сладка.
— Сладка! Амели би казала точно това! По дяволите, защо трябва да ни се трупват такива безполезни момичета? Слушай, Роберто, помниш ли какво ти казах преди — за мадам Сузана? Да отидем там, където има истински момичета!
25
Кашаса — ракия от утайката на меласата и остатъците от сока на захарната тръстика — бел.пр.