Жил се отдръпна при киселата миризма на пот и алкохол, когато Марини се надвеси над него.
— Благодаря — каза той, взе банкнотите и ги пъхна в джоба си. — Благодаря много, мосю дук.
Марини започна да се смее, запъти се към вратата и ритна по пътя си счупената чаша.
— Казват, мосю дук — каза той, спирайки се до вратата, — че бог наказва грешните… е, той сигурно се е погрижил за вас.
После ухилен потупа джоба на ризата си. — Ще се върна — обеща той, — когато тези свършат.
О, Господи, помисли си Жил. О, Господи, той ще се върне… и аз съм безсилен. Не мога да се движа, не мога да говоря… няма никакъв начин да се отърва от него. Трябва просто да седя тук… и да го чакам, питайки се кога ще се върне… и на кого може да каже. Той мълчаливо се загледа в отворената врата.
Марини вече бе посетил три бара, преди да стигне до „Льо Си Зеро Юн“ на оживения ъгъл на улица „Понсар“. Джим го последва вътре. Той седна в противоположния край на помещението и си поръча скоч, започна да отпива бавно от него, без да сваля очи от мъжа. Марини седеше сам на бара, пиеше уиски и не говореше с никого. Дали бе завършил онова, за което бе дошъл? Как можеше да разбере? Момент, поръчваше си още едно питие. Ръката на Марини се плъзна в джоба на ризата му и извади пачка банкноти. Даде една на бармана, който го погледна изненадан, преди да отиде до касата и да се върне с пълна шепа банкноти, които представляваха рестото. Значи стойността на банкнотата, която Марини му бе дал, бе голяма… тогава трябва да бе успял с изнудването на Мосю.
Марини внезапно се изправи, гаврътна уискито си като човек, който бърза и се запъти към вратата. Неговата обикновено клатушкащата се походка бе станала дори още по-неравна и той се препъна о стъпалото, после се обърна и го погледна обвинително, преди да залитне към тротоара. Джим вървеше след него, очаквайки да види какво ще направи след това… сега очевидно бе прекалено пиян, за да говори. Дали щеше да се прибере обратно в хотела, за да се наспи?
Марини отново залитна напред, после закрачи целеустремено по шосето, запътвайки се към отсрещния бар, но точно тогава една кола зави по улица „Понсар“. Джим имаше време да долови ужаса, изписан по лицето на шофьора, преди да блъсне Марини, изхвърляйки го към отсрещния тротоар. Голямото отпуснато тяло сякаш за няколко мига се бе разтворило във въздуха, преди да се сгромоляса с отчаян тътен на земята.
Колата се удари в бордюра и спря, шофьорът й се сви на кормилото от шока, а Джим притича през улицата, където лежеше Марини, обърнат с лице към тротоара. Очите му бяха отворени, а той бе мъртъв. Едната му ръка още стискаше дебелата пачка от банкнотите на Мосю и те се понесоха леко една по една надолу по мръсната улица, издухани от вятъра.
Значи Марини бе свършил всичко! И сега Мосю бе хванат в капан. Той щеше да чака Марини да се върне, всеки ден щеше да се пита дали няма да дойде… никой не можеше да му помогне сега… най-сетне Мосю бе безсилен.
Джим се загледа в отпуснатото мъртво лице на Марини. Убиецът на Шарл д’Орвил.
— Е, Леони Джеймисън — промърмори той, — това е твоето възмездие.
КНИГА ТРЕТА
1911–1919
62.
Амели избра пищна бяла копринена тафта за сватбената си рокля и разкошната тъкан придаде на високата й стройна фигура царствена осанка. Тя чакаше търпеливо, с вдигнати нагоре ръце, докато модистът закарфичваше корсажа по-стегнато в талията и се наслаждаваше как полите й се спускаха над шумолящата набрана фуста. Сама бе измислила роклята, преглеждайки скици и рисунки с Ксара и Изабел, докато не се получи точно както искаше. Полите завършваха с двойни волани, каквито имаше и в средата на малките буфан ръкави, а изрязаното деколте позволяваше на голата й шия да изпъкнат красивите перли, които майка й й бе дала още като бебе.
— Да пробваме воала — каза Ксара, повдигайки тридесетте ярда26 копринен тюл, който щеше да бъде основа за старинната брюкселска дантела, която и Изабел бе носила на своята сватба, както майка й и баба й преди нея. Тя и сеньора Делфина заедно поставиха воала на послушно изправената глава на Амели, закрепяйки го за миг с венче от копринени цветя, макар че на самата церемония Амели щеше да носи венче от портокалов цвят.