— Не! Ще ти дам парите, но няма да дойда с теб.
— Разбира се, че ще дойдеш — усмихна се Диего триумфиращо, знаеше, че и този път ще спечели. — Ще бъде като в добрите стари времена, Роберто — заедно само ние двамата.
И, помисли си той наум, няма да се върнеш при Амели, преди да сме минали заедно през това. Хванах те натясно, Роберто ду Сантус.
Диего бе очарователен. Бе любезен, не говореше мръсотии, нямаше и помен от някогашния надут, уверен манипулатор, докато пътуваха към фазендата.
— Това ме промени — беше казал той на Роберто. — Знам, че не бях прав и трябва да се реванширам пред баща ми. Никога вече не бих направил нещо подобно. Обещавам ти.
Усмивката му бе подкупваща, а очите му блестяха от искреност и Роберто започна да се чуди дали това е истина.
— Благодаря ти, че дойде с мен.
Диего постави ръка на рамото на Роберто, лекото докосване като ток премина през цялото му тяло. Никога нямаше да се отърве от тези спомени, както и да се опитваше да ги погребе в пластовете на съзнанието си.
— Нека отново бъдем приятели — замоли го Диего, — знаем се, откак се помним. Да забравим миналото, Роберто — хайде. — Ръката му по-плътно прилепна към рамото на Роберто. — Да си стиснем ръце.
Влакът ги остави в най-близкото малко градче и те наеха коне за последната част от пътуването, за да могат да яздят напряко през гората и да избегнат дългия обиколен път, по който, знаеше Диего, можеше да е тръгнал бирникът. Пътуваха спокойно, но беше много горещо и Роберто бе благодарен, когато най-сетне стигнаха пътеката, обикаляща плантацията на Бенавенте. До къщата оставаха още петнадесетина километра и за пръв път Диего изглеждаше разтревожен. Дали не бяха изпуснали бирника? Той пришпори коня си в галоп и сух прахоляк се разнесе изпод копитата му. Бяха стигнали точно една горичка, граничеща с фазендата, когато настигнаха мъжа, само на няколко километра от голямата къща. Падаше мрак и той очевидно си правеше лагер. Бе завързал коня си за един дънер и събираше дърва за малкия огън, който бе стъкнал. Махна им за поздрав, щом се приближиха.
Диего хладно го изгледа от височината на коня си.
— Сам разбирате, предполагам, че сте навлезли в границите на чужд имот?
— Запътил съм се към фазендата, сеньор, но не искам да пристигна там късно през нощта. Нейният патрао27 е възрастен човек. Не искам да го безпокоя. Ще отида утре сутринта.
Диего яростно замахна с камшика си и бирникът политна от неочаквания страничен удар по главата.
— Никъде няма да отидеш — презрително му извика Диего.
— Господи, Диего! — скочи от коня си Роберто. — Какво правиш?
— Махай се, Роберто, остави аз да се оправя с това.
Той слезе от коня и се приближи до човека, който се бе снишил зад гърба на Роберто.
— Само искам да си поговоря с теб — за баща ми — каза Диего вече с по-разумен тон.
Роберто го наблюдаваше неспокойно. Изглеждаше отрезвен и разумен, сякаш бе преодолял първоначалното гневно избухване.
— За баща ви? — попита бирникът с уплашен приглушен глас.
— Патраото, онзи, при когото ще ходиш утре сутринта.
Той извади пачката пари от джоба си — парите на Роберто.
— Имам намерение да ти платя онова, което дължим — в края на краищата, ти искаш само парите, нали?
— Така е, сеньор, една фазенда не е нещо много добро за когото и да било в тези времена. Ако имате парите, бихме предпочели да платите.
Роберто се загледа в парите в ръката на Диего. Тук бе всичко, което бе държал в банката — тези пари представляваха хроника на семейните събития от целия му живот — подаръци за рождени дни, малки наследства от починали лели, вноската, която дядо му бе направил в деня на неговото раждане. Поне, уморено си помисли той, ще свършат добра работа, ако помогнат да се спаси фазендата на Тео Бенавенте.
— Ела — разумно звучеше гласът на Диего, — да седнем край огъня и да поговорим. Имам една бутилчица тук, да пийнем по едно.
Той подаде бутилката на мъжа, който отпи голяма глътка и обърса уста с опакото на ръката си, закашляйки се от уискито, което изгори гърлото му.
Диего предложи и на Роберто, който отказа и после сам отпи голяма глътка.
— Нека да погледнем документите, сеньор — предложи той.
Чакаха неспокойно на мъждукащата светлина на огъня Диего да прегледа документите. Бе много тъмно, влагата ги притискаше, избивайки мъглата на малки струйки от охлаждащата се земя. Шубракът шумолеше от нощната активност на обитателите си, а в далечината лаеше куче.
Диего гаврътна още една глътка от бутилката.
— Е, човече — каза той, ровичкайки из пояса си, — ще ти дам парите още сега.