— Хайде, Онка — каза тя и изхлузи веригата от врата на животното. — Да идем да видим баба.
Чу се някакъв шум надолу по стълбите и Роберто погледна часовника си. Можеше ли Амели да се е върнала вече? Не, бе прекалено рано — вероятно просто Офелия чистеше. Той се върна към цифрите.
Вилата на д’Орвил на Копакабана си е същата, мислеше си Диего, докато си наливаше уиски от гарафата на бюфета. Той отпи една глътка, за да вкуси лекия ароматен алкохол. Предпочиташе кашаса — нищо не можеше да се сравни с добрата батида28, вече бе изпил няколко. Седна на бялата кушетка, вдигна краката си на ниската мраморна масичка пред себе си, отпивайки от уискито. Винаги бе харесвал тази къща в модерен, елегантно небрежен стил, който съвършено му подхождаше — много повече отколкото фазендата. Той заотваря огромните скринове и шкафове от тъмно дърво и тежките маси с масивни крака. Да, тук се чувстваше много повече у дома, на д’Орвил не можеше да им се отрече умението да комбинират старото с новото. Диего се приближи до бюфета, наля си второ питие и се върна на кушетката, взимайки гарафата със себе си, ала тя се изплъзна из внезапно загубилите своята увереност ръце на мраморната масичка. Разби се на две парчета с правилна форма и миризмата на уиски се смеси с аромата на цветя.
— Жалко — смотолеви Диего, облягайки се на възглавниците, — жалко за всичкото това уиски. Роберто бе застанал на прага и Диего се обърна с присмехулна зеленоока усмивка към него.
— Ами, здравей, стари приятелю. Пак съм аз.
— Предупредих те да стоиш далеч — каза Роберто с леден глас.
— Влизай, Роберто, чувствай се като у дома си. Хайде! — Долавяше се нотка на нетърпение в гласа на Диего. — Трябва да поговоря с теб.
Роберто се поколеба на вратата.
— Няма за какво да говорим.
— О, напротив, има изключително важни неща — и ти го знаеш, Роберто! — Лицето на Диего бе изкривено то гняв. — Ела тук — твърде много неща са се случили между мен и теб, за да бъдеш така нахално небрежен сега. Ела тук, Роберто!
Роберто бавно прекоси стаята и седна срещу Диего. Погледът му се спря на счупената гарафа и на разлятото по кремавата мраморна масичка уиски.
— Много добре — дистанцирано промълви той, — казвай каквото имаш да казваш.
Диего отново се усмихна, така бе по-добре — нещата вече бяха според неговите правила.
— Имам нужда от пари — направо каза той. — Много пари — и то веднага! Искам да ми ги дадеш, Роберто — и когато го направиш, аз ще си отида и ще те оставя на мира. Ще се върна в Париж, хареса ми там. Намирам го за много интересен град. Скъп, разбира се, за човек с моите вкусове.
Роберто остана мълчалив. Това отново бе изнудване. Какво можеше да направи, безпомощно се питаше той. Дори да намери малко пари и да ги даде на Диего, той щеше да се върне пак — и пак. Няма да постъпя така, реши изведнъж Роберто, той не може… просто трябваше да се изправи срещу последствията. В съзнанието му нахлу мисълта за щастливото, изпълнено с доверие лице на Амели, за вече закръгленото й тяло, носещо нероденото им дете.
— Разбира се, бордеите в Париж не са толкова добри, колкото някои от онези, които двамата знаем, Роберто — гладко продължи Диего, — не владеят същите техники — нямат същия финес…
Той свали краката си от масичката и закрачи към бюфета, за да си налее още пиене. Там имаше бутилка бренди — щеше да свърши работа. Внимателно я постави на мраморната масичка.
— Виждаш ли — иронично каза той, — колко съм внимателен — това бе просто инцидент, Роберто, просто инцидент — изплъзна ми се от ръката!
Смехът на Диего се разнесе из стаята и Амели настръхна от изненада, щом затвори входната врата зад гърба си. Онка наостри уши, тихичко заръмжа, тя постави ръка на главата й, за да замълчи, и се заслуша.
— Хайде, Роберто, отпусни се — налей си едно. В името на добрите стари времена? — Диего изля брендито в чашата и му я подаде.
Очите на Амели се разшириха. Не можеше да е Диего? Една бръчка се появи на челото й. Бяха минали години. Роберто й беше казал, че Диего е избягал от къщи, защото имал неприятности с полицията, че е заминал в чужбина и никога няма да се върне — че най-сетне е скъсал със старите си лоши навици.
Тя по-здраво стегна веригата около врата на Онка и влезе в салона.
— Гледай ти, гледай ти, това е Амели. Господарката на къщата — и бъдеща майка, както виждам.
Погледът на Диего фамилиарно се плъзна по тялото й и Амели почувства, че се изчервява.