— Да? — гласът на Мосю бе нетърпелив и я извади от унеса й.
Леони се наведе напред и стисна ръката му.
— Обичаш ли ме, Мосю? Кажи ми истината, какво изпитваш към мен? Интересувам ли те изобщо?
— Разбира се, Леони — с едно мръдване на раменете свали сакото си той, — ти ми принадлежиш.
Тя въздъхна и се отпусна на възглавниците, загледана как той оправя вратовръзката си пред огледалото. — Самотна съм, Жил.
— Как можеш да бъдеш самотна? Та тази къща никога не е празна! А и след по-малко от час шестнадесет души ще дойдат на вечеря — затова може би е по-добре да ставаш и да се приготвяш.
Организираше вечерно празненство, за да отпразнуват завръщането му у дома, бе поканила различни хора, смесица от стари приятели и нови познати, но вече съжаляваше за това. Имаше нужда от него, искаше да остане сама с него — да си говорят.
— Да ги отпратим. Да отложим празненството. Ти и аз можем да вечеряме заедно тук в моята стая.
— Не ставай смешна, Леони. В края на краищата, идеята за тържество бе твоя — той погледна часовника си. — Не забравяй, че към дванадесет ще трябва да тръгвам.
— Няма да забравя.
Тя се зави презглава с чаршафа, зарови лице във възглавницата, а Беби скочи на леглото и се сви на кравай край сгънатите й колена.
— Не знам, Беби — прошепна тя, — не че съм отегчена, просто трябва да има нещо повече от това.
Изглежда прекрасно, мислеше си той, докато я наблюдаваше от другия край на масата. Леони носеше черна рокля от органза5 без ръкави, с висока яка и жабо на врата — черното подчертаваше кадифената повърхност на голите й ръце. Кожата й бе гладка с топлия цвят на летни кайсии и още го възбуждаше. Тя бе погълната от разговора с един млад мъж, с когото се бе запознала скоро, художник, бе го представила тя. Жил наблюдаваше сведените им една към друга глави, докато те увлечени разговаряха. Изглеждаше напълно потопена в онова, което й говореше младият мъж… той изпита известна ревност, макар да знаеше, че няма причина за това — тя му беше вярна. Вероне бе платил на човек, който я следеше през цялото време, всеки ден получаваше доклади за най-малката й стъпка от момента, когато напускаше къщата до момента, в който се прибираше. Това, което бе започнало като игра, сега се бе превърнало в необходимост — трябваше да знае какво прави тя, с кого се среща и къде ходи. Искаше му се да може да подслушва разговорите й, толкова погълнат бе той от ежеминутните подробности на нейния живот.
Защо му бе казала, че е самотна? Никога не оставаше сама. Но поне повечето време бе с хора, които той познаваше — като Каро и Алфонс. Когато него го нямаше, тя ходеше на парти или на театър, той не я държеше в клетка — въпреки че би му се искало. Тази мисъл изплува от подсъзнанието му. Искаше му се да я заключи и да я пази само за себе си. Тогава щеше да е сигурен, че никога няма да я загуби. Тя му принадлежеше — не го ли беше доказал току-що, горе, в леглото й? Все още можеше да я възбуди, да я накара да го желае. Тя бе необуздана, неговата Леони — Леони, която единствен той познаваше.
Косата й падаше свободно и се разпиляваше по раменете й като мантия от светлина, а тя нетърпеливо я отмяташе назад. Продълговатите й кехлибарени очи го гледаха. Наведе се, вдигна Беби и я постави в ъгъла на съседната маса. Знаеше, че той мрази котката да стои на масата. Сипа си малко сметана и позволи на Беби да ближе от чинията й, като крадешком го поглеждаше. Изражението му не се промени, той отпиваше от виното и продължи да я наблюдава с тъмен, непроницаем поглед.
По дяволите, помисли си тя, защо поне не реагира? Искам да се вбеси! Той също е човек, не знае ли, че ни е позволено да показваме чувствата си? Излиза от контрол единствено когато ме люби и не съм сигурна, че дори тогава онова, което изпитва, е удоволствие… но със сигурност не е щастие.
Младият художник правеше скица на колосаната ленена салфетка, с бързи щрихи с молив пренасяше на салфетката онова, което бе успял да научи за Беби, застанала в ъгъла на масата, заета да облизва мустаците си.
— Очарователно е — засмя се Леони, доволна от резултата. — Ще си го запазя и ще го сложа в рамка.
Тя нарочно го бе сложила да седне от лявата й страна, опитвайки се да провокира Мосю, надявайки се да го накара да ревнува… от някой новопоявил се, от един непознат в живота й. Тя усмихната се надвеси по-близо до него.
— Кажете ми — попита го — какъв трябва да бъде един художник? Трудно ли е да се намери вдъхновение?
Мосю направи знак на Марок да напълни чашите с вино, докато шумът от разговорите се носеше над масата. Едрогърдата оперна певица от дясната му страна и хубавата млада актриса от лявата започнаха отчаян разговор през масата, изнервени от неговото мълчание.