Той се запъти към вратата, отвори я и се обърна:
— Идваш ли? — усмихнат я попита.
Леони взе чантичката си и се завтече след него.
— О, между другото — каза той, докато слизаха по стълбите, — ти плащаш!
Той знаеше, че кафенето и виното ще я отпуснат повече от каквото и да било друго. Гарафата червено на мосю Люсиен бе силно и с дъх на плодове и тя разцъфна, както бе предположил, в малкото запотено кафене с огледала по стените и облицовани с плочки маси. Спряха се на вратата да погледат играчите на шах и домино, същите групички старци, които човек можеше да срещне тук през всеки ден от седмицата, а после разгледаха дъската, на която бе изписано менюто, избраха си специалитета на деня, който, както бе предрекъл той, се оказа пай с гълъбово месо. Ален сграбчи гарафата с червено вино, която мосю Люсиен плъзна по цинковия тезгях и я занесе на масата до прозореца. Бе рано и още тихо и Леони като Беби подуши въздуха, долавяйки мирис на стърготини от пода и на чесън от кухнята, на различни видове сирена върху тезгяха и на кафе, което непрекъснато се вареше на печката. Тя се настани удобно на облицованите с кожа пейки покрай стената и му се усмихна.
— Някога работех в подобно място — каза му.
Нищо не би могло да го изненада повече. Тогава значи тя беше момиче с минало!
— Предполагам, не е било по твой избор — отвърна той, настойчиво изучавайки лицето й — правилно ли бе уловил тези клепачи, не беше ли малко по-вдлъбнато тук при носа?
Леони се разсмя.
— Не, не беше по мой избор.
— Кажи ми защо не си свали робата.
Той се бе навел към нея, с опрени на масата лакти, а младежкото му лице изглеждаше почти измършавяло, бе толкова слаб. Имаше пъстри очи, които потъмняваха, щом се разгневеше.
— Не знам. Всъщност, знам. Сваляла съм дрехите си само пред мъжете, които съм обичала.
— Значи е трябвало да ги обичаш — за да се любиш с тях искам да кажа?
Ставаше нахален в любопитството си.
— Знаеш какво имам предвид — неубедително отвърна тя.
— Можехме да го направим — усмихнат продължи той. — Бих направил всичко, за да продам някоя картина.
Тя се засмя и глътна виното си.
— Ето го и паят с гълъбово месо — каза му, щом мосю Люсиен се появи с две димящи касероли6.
— Толкова са пресни, че след малко ще литнат, мадам — каза той и с артистичен жест постави чинията пред нея заедно с втора гарафа вино на масата. — Идват и приятелите ви, мосю Валмон.
Изведнъж масата се препълни и придърпаха допълнителни столове, а групичката млади хора ги поздравиха, дадоха поръчките си на мосю Люсиен и се разпръснаха по съседните маси, за да поздравят и други приятели.
Леони седеше тихо и с жаден поглед наблюдаваше всичко. Изглежда, всички се познаваха добре, но веднага започнаха да се държат приятелски с нея, сякаш е част от тяхната компания.
— Аз съм Лора — каза едно тъмнокосо момиче и се настани до нея на пейката, а Леони веднага разпозна в нея момичето от последните четири платна в ателието на Ален.
— А аз съм Жак — представи се едно русо момче на не повече от деветнадесет години, дълго като тръстика, и седна от другата й страна.
— Извинявай — усмихна се той, — но няма много място. Тази сутрин успях да продам нещо. Какво ще пиете?
Чувстваше се другарство и близост между тях — и в кафенето — усещаше се топлина и уют, по същия начин, както във Вилата. Тук бе място, където хората се отпускаха и се чувстваха добре дошли и където знаеха, че винаги могат да намерят приятел, с когото да си поговорят или който да изслуша оплакванията и проблемите им и да им предложи някаква утеха. Това не бе илюзия, те бяха реални хора с реални съдби, бореха се да успеят в това рисковано призвание, залагаха своята увереност в таланта си. Само колко им завиждаше!
— Трябва да вървим — най-накрая каза Ален. — Чака ме работа.
Краката й бяха омалели, а стъпалата й сигурно бяха станали по-малки, помисли си тя, все още докачена от забележката на Ален.
— Какво ще правим сега? — попита го, а той я хвана за ръка и се заизкачваха по стълбите.
— Ще ти свалим дрехите — с усмивка й отвърна той.
Така и направи. Отначало дискретно смъкна робата надолу до кръста, така че да може да скицира гърба й и двете малки трапчинки в основата му, а също и тънката извивка на бедрото й.
— А сега — изкомандва я той — просто я свали още малко, Леони.
И тя го направи, стискаше я в ръцете си отзад и стоеше гола с наведена глава, така че косата й свободно да се разпилява, стигайки почти до кръста.
— Прекрасно, прекрасно… страхотна си, Леони, сега мръдни съвсем малко встрани, покажи ми гърдите си, вдигни ръка. Отлично, скъпа моя, имаш съвършени гърди… постави крака си на стола… о, ти си страхотен модел… отметни глава назад, красавице моя, виж колко си хубава, не разбираш ли?