Леони тревожно поглеждаше облаците по обратния път от Сен Жан, а последните няколко ярда7 взе тичешком, защото небесата се отвориха и дъждът се изсипа като из ведро.
— Бедните ми дървета — въздъхна тя пред мадам Френар, изтръсквайки мократа си коса, — ако продължи прекалено дълго, ще ги отнесе.
Тя надзърна през прозореца към младите кипариси, които бе засадила край западната граница на своята собственост, но нищо не можа да види през пелената на дъжда.
Мадам Френар бе запалила камината в гостната и Леони седна пред нея, за да изсуши косата си, наблюдавайки как Беби се наслаждава на необичайния лукс.
— Имаш посетител, Леони — от вратата й прошепна конспиративно мосю Френар.
— Посетител? Кой?! — започна да шепне и тя.
Той внимателно затвори вратата зад себе си.
— Той е, Леони, Мосю дукът.
Тя усети как по гърба й полазват тръпки от изненада. Гърлото й пресъхна, а сърцето й заби лудо в гърдите. От нерви? Или от вълнение? Значи най-сетне той дойде! Но дали не бе дошъл, за да й заяви, че е негова собственост — или за да й каже последно сбогом?
Мосю стоеше в малкия коридор, който изглеждаше още по-нищожен от неговото присъствие. Вода се стичаше от косата и дрехите му и на плочките по пода се бе образувала малка локва.
— Колата ми се повреди — каза той. — Вървях пеша последните няколко мили.
— По-добре влез — Леони отвори вратата към всекидневната. — Ще ти донеса хавлия.
Тя го остави седнал до огъня и втренчен след нея и се завтече към шкафа за бельо, спечелвайки си още малко време, за да свикне с мисълта, че той наистина е там. По дяволите, не беше очаквала, че ще се чувства по този начин, но той изглеждаше толкова безпомощен — измокрен до кости. А и беше отслабнал, стори й се болнав. Господи, нещо не беше наред с него? Леони, Леони, каза си тя, какво те интересува — ти го мразиш, вече няма нищо общо с твоя живот, завинаги.
Той я чакаше там, където го бе оставила и тя му подаде хавлиената кърпа.
— По-добре си свали сакото — предложи му. — Ще го сложа тук да изсъхне.
Тя извърна глава, защото не искаше да присъства дори на най-малкия познат й до болка жест, спомняйки си как разкопчаваше ризата му и допираше ръката си до голите му гърди, за да усети как бие сърцето му.
— Леони? — Косата му бе разрошена, а ризата подгизнала от дъжда като сакото. — Трябваше да те видя. Дойдох да ти кажа, че съжалявам за това, което се случи.
— Ти съжаляваше и последния път, когато дойде тук… и сега ли така съжаляваш?
Той сви рамене.
— За мен е трудно, Леони — умолително започна признанието си, — нали знаеш. Сега разбирам, че това, което направих, е било жестоко. Но някак си тогава не ми се струваше така — изглеждаше ми най-обикновеното нещо, което можех да направя, да взема с мен децата в Ню Йорк. Не разбирах напълно колко много означава това за теб.
— О, струва ми се, че разбираше, Мосю… ти знаеш винаги точно какво правиш.
— Сигурно, ако знаех какво правя, нямаше да се държа толкова глупаво. Щях да те взема със себе си.
— Замълчи, не мога да слушам това — извика внезапно тя. — Не искам да си го припомням отново. Ти ще кажеш, че съжаляваш и аз ще се върна при теб, а после ще намериш друг начин да ме измъчваш. Не-е-е… не, не… никога повече!
— Леони, имам нужда от теб — той разтвори ръце към нея. — Моля те, Леони, върни се при мен.
Тя отиде в най-далечния край на стаята, като че ли се страхуваше, че той може да се опита да я докосне, а Мосю полека се свлече в креслото край камината.
— Какво ти стана? — паникьосана извика тя. Той изглеждаше ужасно, бе пребледнял и целият се тресеше.
— Съжалявам, наистина съжалявам, Леони, трябва да съм настинал.
— Мадам Френар, мадам Френар…
Леони изтича от стаята, за да намери бренди, той я гледаше, а погледът му бързо се замъгляваше… усети вцепеняваща болка в рамото и се закашля… не бе планирал да се чувства така, искаше му се да я вземе в прегръдките си, да я подчини, да я накара да изпитва силна нужда от него — а сега самият той се нуждаеше от нея.
Чу я да се връща в стаята, но някак си бе прекалено голямо усилие да отвори очи. Усети аромата на брендито, което тя поднесе към устните му и го накара да отпие малко от него, а това още повече го накара да се закашля.
— Мосю — извика тя, — о, Мосю… отвори очи, кажи ми, че си добре.
— Всичко ще бъде наред — само един момент… Не мога да си поема дъх.
Той простена от болката, която отново го проряза, а тя се завтече обратно при Френар.