С какво по-точно се бе съгласила да се заеме, чудеше се по-късно Меган. Въпреки че почти не бе казала нищо, се оказа, че счетоводната книга на Фъргюс й бе поверена. Ала това си беше семеен въпрос.
Въздъхна и отвори вратата на терасата, за да излезе навън. Ако им кажеше това и изложеше мнението си практично и логично, щяха да я потупат по главата, да я щипнат по бузата и да й повторят, че бе част от семейството и повече приказки нямаше да има.
Как да спори?
Пое дълбоко приятния нощен въздух и долови аромата на фрезиите и розите на Сузана. Някъде в далечината се чуваше шумът на вълните, а въздухът бе влажен с леко солен вкус. Високо над нея блещукаха звезди, обградили луната, ярка като морски фар.
Синът й спеше, доволен, в безопасност, обграден от хора, които го обичаха.
Да проучи книгата на Фъргюс бе една незначителна услуга, с която щеше да се отплати за всичко, с което тези хора я даряваха.
Спокойствие. Да, каза си тя, семейство Калхун й бяха осигурили именно спокойствие.
Нощта бе наистина очарователна и затова Мег остави вратата отворена и пое по криволичещата каменна пътека сред облените от луната рози, поръсените със звезден прашец божури, чак до вистерията, разпростряла мънички цветчета към пътеката.
— „Тя бе призрачна наслада, щом за пръв път появи се пред моя взор.“
Меган трепна рязко и притисна ръка към сърцето си, когато от сенките се отдели сянка.
— Изплаших ли те? — Натаниъл пристъпи към нея, а върхът на пурата му проблесна в мрака. — Обикновено Уърдсуърт оказва по-различен ефект.
— Не знаех, че си тук. — И нямаше да излезе, ако знаеше. — Мислех, че си се прибрал у вас.
— Постоях малко при Холандеца в компанията на бутилка ром. — Той излезе на осветената от луната пътека. — Искаше да се оплаче от Коко, затова му трябваше компания. — Нейт леко дръпна от пурата. В първия момент лицето му се скри зад пушека и го превърна в мистериозно и много красиво. Ангел, изгонен от божия дом. — Красива нощ.
— Да, наистина. Ами…
— Недей да бягаш. Искаше да се поразходиш из градината. — Той се усмихна и се пресегна, за да откъсне един бледорозов божур. — Тъй като вече е почти полунощ, мисля, че времето е много подходящо.
Тя прие цветето и си забрани да попада под очарованието на този мъж.
— Наслаждавах се на цветята. Никога не ме е бивало особено да ги отглеждам.
— Трябва да им отдадеш сърцето си, както и да им осигуриш вода и тор.
Косата й бе пусната и се стелеше по раменете. Все още бе в строгото синьо сако и панталоните, които носеше по време на вечеря. Жалко, каза си Нейт. Щеше да е в духа на нощта, много подходящо за настроението му, ако бе в ефирна рокля. Но пък Меган О’Райли не бе от жените, които обикалят градините нощем в ефирни копринени рокли.
Не би си го позволила.
Единственият друг начин да се противопостави на тези пронизващи сиви очи, освен да избяга като глупачка, беда довърши започнатия разговор.
— Значи ти се занимаваш и с градина, освен че плаваш и цитираш класиците, така ли? — попита го тя.
— Обичам цветята, както и много други неща. — Той постави ръка върху божура, който Меган стискаше, и го вдигна към себе си така, че да се наслади и на неговия, и на нейния аромат. Усмихна й се над нежния цвят.
Усети, че бе в клопка, сякаш бе попаднала в бавен сън, някъде между мъжа и луната. Уханието на градината се надигна и завихри във въздуха, сякаш подето от ветреца, и нежно нахлу в ноздрите й. По лицето й пропълзяха сенки и подчертаха скулите и брадичката, подтикнаха я да вдигне поглед към устните му, приканващо извити.
Сякаш бяха съвсем сами, откъснати от действителността и задълженията на ежедневието.
Просто един мъж и една жена сред цветята и нощните сенки, заслушани в серенадата на далечното море.
Тя сведе очи, сякаш, за да разруши магията на мига.
— Учудена съм, че ти е останало време за цветя и поезия покрай всички тези пътувания.
— Винаги можеш да намериш време за това, което си струва.
Магията на нощта не му бе убягнала. Но пък Нейт обичаше подобни моменти. Имало бе случаи, когато бе наблюдавал как водата се надига също като свит юмрук, когато се бе вслушвал в изкусителната песен на сирените, понесла се през мъглата — той вярваше в магията. Защо иначе щеше да чака в градината, откъде можеше да знае, че Меган ще се появи.
Пусна цветето и пое свободната й ръка, за да вплете пръсти с нейните, преди тя да бе измислила причина защо не трябва.
— Повърви с мен, Мег. Не бива да пропиляваме подобна нощ.
— Ще се връщам. — Погледна назад точно когато повя лек бриз. Цветчетата на вистерията сведоха глави.