— Хайде, да влезем вътре. — Сузана дръпна Алекс и Джени за ръцете.
— Ама аз искам да го разпитам за призраците — оплака се Алекс.
— После. — Холт разреши проблема, като вдигна Алекс на раменете си.
Меган си пое накъсано дъх и стисна в длани лицето на Кевин.
— Добре ли си? Нали не си наранен?
— Не-е-е. — Той се чувстваше притеснен, задето се бе разплакал пред брат си и сестра си. Все пак бе почти на девет. — Добре съм.
— Да не си посмял пак да направиш подобно нещо. — Бързата промяна у майка му от сълзи към гняв накара веждите на Натаниъл да се извият. — Накара ни всички да се поболеем от притеснение, млади човече. Търсим те от часове, дори леля Колийн. Дори на полицията се обадихме.
— Извинявай. — Възхищението, че и полицията се бе занимавала със случая, притъпи чувството за вина.
— Едно „извинявай“ няма да бъде достатъчно, Кевин Майкъл О’Райли.
Кевин заби поглед в земята. Очакваха го големи неприятности всеки път, когато тя използваше всичките му имена.
— Никога повече няма да правя така. Обещавам.
— Не трябваше и този път да го правиш. Би трябвало да съм спокойна с теб и да ти имам доверие, а сега… О! — Тя изхлипа отново и притисна главата му към гърдите си. — Мъничкият ми, толкова се страхувах. Обичам те много. Къде беше тръгнал?
— Не знам. Може би при баба.
— При баба ти? — Меган клекна до него и въздъхна. — Не ти ли харесва тук?
— Страшно ми харесва.
— Защо тогава избяга, Кевин? На мен ли си ми сърдит?
Той поклати глава и отново забоде поглед в земята.
— Мислех си, че вие с Нейт сте ми ядосани, защото него са го набили. Ама Нейт каза, че аз не съм виновен и че ти не си ядосана. Каза, че за него това не е проблем. Ти нали не ми се сърдиш?
Ужасените й очи стрелнаха Нейт и тя отново притисна Кевин.
— Не, разбира се, скъпи. Никой не ти се сърди. — Погледна отново сина си и стисна лицето му в длани. — Помниш ли, когато ти казах, че понякога хората не могат да са заедно? Трябваше да ти обясня, че понякога не трябва да са заедно. Така се получи с мен и… — Не можеше да го нарече баща на Кевин. — С мен и Бакстър.
— Но това е било злополука.
— О, не. — Меган отново се усмихна и го целуна по бузите. — Злополуката е нещо, което ти се иска да не е ставало. Ти беше като подарък. Ако пак си помислиш, че не те искам, ще трябва да те натъпча в някоя кутия и да те вържа с панделка, за да ти дойде ума в главата.
Той се изкиска.
— Извинявай.
— Хайде. Да отидем да те измием. — Тя се изправи, стисна ръката на сина си и погледна Натаниъл. — Благодаря ти.
Както става при децата, Кевин загърби нощното си приключение на скалите и се впусна в интересните неща около празника. За момента той бе героят и се стараеше да впечатли всички близки с разкази за тъмното и морето и за бялата птица със зелените очи.
Както повеляваше традицията, бяха довели всички кучета, и Сади и Фред подтичваха с кутретата и децата по поляната. Бебетата бяха или в креватчета навън, или гушнати от някого. Някои от гостите на хотела се присъединиха, привлечени от смеха и веселието в семейното крило.
Натаниъл се отказа да участва в импровизираната игра на софтбол, преценил, че физическото натоварване няма да му се отрази благоприятно. Вместо това се провъзгласи за рефер и спореше с всеки батсман, който вадеше от играта.
— Ти сляп ли си, или си тъп? — Кейкей запокити възмутено бухалката си. — Удар в окото не е причина да се изпусне такова подаване. Топката излетя на половин километър навън.
Натаниъл стисна пурата между зъбите си.
— Не изглежда така от мястото, на което съм аз, сладурче.
Тя плесна с ръце по бедрата си.
— Значи не си за станал където трябва. — Джени използва момента, за да направи странично превъртане и спечели овациите на всички зрители.
— Кейкей, ти имаше най-изгодното място, а това ти беше третият удар. Излизаш от играта.
— Ако вече не беше такъв синьо-лилав… — Тя потисна смеха си и изсумтя презрително. — Ти си наред, Лайла.
— Вече? — Съвсем мързеливо Лайла отметна коса от лицето си и зае мястото на сестра си.
От позицията си Меган погледна втория си батсман.
— Няма да се затича дори и да отбележи удар?
Сузана въздъхна и поклати глава.
— Няма да се наложи. Само гледай.
Лайла отпусна ръка до бедрото си, погледна многозначително Натаниъл и се обърна към питчъра. Слоун зае съвършената стойка, която накара децата да изръкопляскат. Лайла пое първия удар, докато бухалката все още беше на рамото й. Прозя се.
— Да не би да те бавим? — попита Натаниъл.
— Чакам си моята топка.
Очевидно и втората не беше нейната. Тя я остави да профучи и противниковият отбор я освирка.