— Тя я държеше на тоалетката си, за да я гледа всеки ден. Книга с поезия. — Колийн измъкна тънкото томче и го погали. — Колко обичаше да чете поезия. Това е Йейтс. Понякога ми четеше и ми казваше, че й напомня за Ирландия. И тази брошка. — Тя извади малка емайлирана брошка, украсена с теменужки. — Двамата с Шон й я подарихме за Коледа. Бавачката ни помогна, разбира се. Бяхме още много малки. Носеше я често. — Погали часовник с марказити, стрелката му оформена като стрела, извади и нефритено кученце, не по-голямо от палеца й. Имаше и други малки съкровища — гладък бял камък, две оловни войничета и цвете, отдавна разпаднало се на прах. След това се показаха четири реда перли, спали десетилетия в кадифеното си легло. — Баба и дядо й ги подарили за сватбата. — Колийн прокара пръст по гладките перли. — Беше ми казала, че ще ми ги даде в деня на сватбата ми. Той обаче не й даваше да ги носи. Били прекалено прости, казваше. Прекалено обикновени. Тя ги държеше в кутийката за бижута. Вадеше ги често и ми ги показваше. Казваше, че перлите, подарени с любов, са дори по-скъпи от диамантите, подарени за показност. Казваше ми да ги ценя и обичам като нея, защото… — Гласът й пресекна, Колийн посегна към чашата и отпи, за да прочисти гърлото си. — Перлите имат нужда от топлина. — Затвори очи и се отпусна назад. — Мислех си, че ги е продал, че се е отървал и от тях, както и от останалото.
— Уморена си, лельо Колийн. — Сузана застана до нея. — Хайде да те заведа горе. Ще ти донеса там вечерята.
— Аз да не съм ти някой инвалид? — сопна се Колийн, но ръката й покри ръката на Сузана и я стисна. — Може да съм стара, ала не съм слаба. Имам достатъчно разум да раздам всичко това. Ти. — Тя притисна брошката в ръката на Сузана. — Това е твое. Искам да го носиш.
— Лельо Колийн…
— Сложи я още сега. Сложи я. — Отмести Сузана настрани и взе книгата с поезия. — Половината от времето си го прекарваш в мечти — обърна се Колийн към Лайла. — Мечтай и с тази книга.
— Благодаря. — Лайла се наведе, за да я целуне.
— За теб е часовника — насочи се тя към Аманда. — Ти все се притесняваш кое време е станало. А пък ти — продължи Колийн и се изви към Кейкей, докато махаше небрежно с ръка на благодарностите на Аманда, — вземи нефрита. Ти обичаш да събираш дреболии, дето потъват в прах после.
Едната й вежда се изви, когато погледна Джени.
— Чакаш да дойде твоя ред, така ли?
Джени се усмихна без следа от притеснение.
— Не, госпожо.
— За теб е това. — Тя подаде на Джени камъка. — Бях по-малка от теб, когато го подарих на майка. Мислех си, че е магически. Може и да е.
— Много е красив. — Възхитена от новото си съкровище, Джени го потри в бузата си. — Мога да го сложа на перваза на прозореца.
— На нея щеше да й стане приятно — отвърна тихо Колийн. — Тя го държеше на нейния перваз. — Прокашля се и гласът й възвърна обичайната си рязкост. — Вие, момчета, вземете войниците. Бяха на братята ми.
— Страхотно — прошепна Алекс и стисна с неподправено страхопочитание съвършено изработения войник. — Благодаря.
— Благодаря — повтори след него Кевин. — А на леля Коко нищо ли няма да дадеш?
— За нея е снимката.
— Лельо Колийн… — Разчувствана. Коко посегна към кърпичката си. — Не трябваше, наистина.
— Това ще ти бъде сватбеният подарък, затова трябва да си доволна.
— Много съм ти благодарна. Не знам какво да кажа.
— И да вземеш да изчистиш мръсотията от рамката. — Колийн се подпря на бастуна си и се обърна към Меган. — Изглеждаш много доволна от себе си.
Сърцето на Меган наистина преливаше от задоволство, затова не направи опит да се преструва.
— Така е.
Овлажнелите очи на Колийн проблеснаха.
— Така и трябва да бъде. Ти си умно момиче, Меган. И много изобретателна. Напомняш ми за мен самата преди много години. — Тя тихо взе перлите и ги прокара през пръстите си.
— Чакай… — Меган пристъпи към нея. — Нека да ти помогна да си ги сложиш.
Колийн поклати глава.
— Перлите се нуждаят от младост. За теб са.
Смутена, Меган отпусна ръце.
— Не, не можеш да ми ги дадеш просто така. Бианка ги е била предопределила за теб.
— Тя искаше да бъдат предадени.
— Но в семейството. Те се за Коко или за…
— Те са за този, за когото кажа аз — заяви властно Колийн.
— Не бива така… — Меган се огледа за подкрепа, ала всички я гледаха с доволни усмивки.
— За мен е напълно справедливо — каза Сузана. — Аманда?
Аманда докосна с ръка часовника, който бе поставила на ревера си.
— Напълно.
— Чудесно. — Коко хлипаше в кърпичката си. — Наистина е чудесно.